Доста отдавна бях обещал на Мишел да опиша една случка – и макар и късно, ето я историята. Става дума за най-първото Diablo 1. В него нямаше сейв при мултиплеър! Да, точно така – при мрежовата игра нямаше запис.
Действието се развива преди десетина (че и повече, не помня точно) години. Петък, привечер, няколко часа след края на работното време. Събрали сме се няколко запалени геймъри в помещението на една … организация, в която работи един от нас. Там има три компютъра Пентиум на 150 с 8 МВ РАМ, 2 гига хард, прилични видеокарти и 15 инчови монитори, вързани в мрежа (тогава локалните мрежи бяха от типа коаксиален кабел). Windows 95 Pan European Edition. Единият се води мултимедиен и има CD устройство, звукова карта и колонки! На него се инсталира „оригиналното“ Диабло. Тъй като компютъра, на който ще се пуска мултиплеър играта, и към който ще се връзват останалите, трябва да е с двойно повече РАМ, един от нас носи и забожда още една плочка от 8 MB. Нещо като лан-парти (lan party), но не с лични компютри ;).
След това по аналоговия модем се търсят, намират и свалят от Интернет няколко програми за емулиране на CD, с идеята да се ползват другите два компютъра. Единствено една от програмите успява да тръгне почти нормално, но и при нея (или в самият диск на Диаблото, не помня точно) има лек проблем. Един от нас отива … някъде, където чрез скоростен вдъхновен reverse engineering успява да реши/заобиколи проблема.
За да не губим време, междувременно правим копие на диска на Diablo, което да се „вкара“ във виртуалното CD на останалите компютри. Един от тях е препълнен с разни служебни неща – image файла не се побира, така че ни отнема известно време да разпределим файловете по останалите така, че да има място (водим записки кое къде е било, за да го възстановим после). Диабло-то не се инсталира на другите две не-мултимедийни машини – няма място, след като почти всичко свободно е заето от образа на диска, а програмката за виртуален компакт диск не работи добре по мрежата. А и няма смисъл – за мултиплеър е достатъчно само диска да е в устройството.
Всичко е готово и нагласено, малко преди полунощ мултимедийния компютър подкарва играта, другите два се връзват, всеки си избира съответния герой, за да е пълен комплекта (воин – магьосник – стрелец), и се почва.
Освен липсата на запис, установяваме и друг недостатък на геймплея – силата на гадините не се увеличава пропорционално на броя играчи. Ние вдигаме нива три пъти по-бавно, отколкото ако играеше един човек. Което значи, че сблъсъка ни с първия по-сериозен бос е почти фатален. Един грамадански скелет-стрелец, ако не се лъжа. Едва успяваме да го минем, с цената на неколкократни умирания на воина и два-три пъти на стрелкинята.
Тъй като е петък много късно през нощта (или събота много ранна сутрин), решаване, че ако играем непрекъснато, нон-стоп до началото на новата работна седмица, ще успеем да превъртим играта. Първите нива ги минаваме без сериозни проблеми. Постепенно си изграждаме и свикваме с единствения възможен при дадените обстоятелства начин на игра – воина е танкът в групата, обира почти всички удари на демоничните гадини – съответно се грижим да не му свършват колбичките живот; а другите двама са поддържащи и трепят от разстояние. Съответно и нивата ги вдигаме не както бихме го правили при единична игра. Всеки се съобразява с възможностите, предимствата, недостатъците и развитието на останалите. Консултациите и обсъжданията при всяко ново ниво/избор на умение на героите ни са задължителни.
В събота по някое време през деня един от нас отива и донася нещо за хапване, и подновява запасите от кафе и цигари – за което време вече сме му намерили заместник, за да не спира играта. И така се продължава до средните нива, където вече почват кризисни ситуации – и в играта, и в кондицията на отбора. Когато преценим, че някой прави прекалено много грешки и го видим как в най-буквалния смисъл заспива на клавиатурата, го пращаме на дивана за частична дрямка и възстановяване, а героят му се поема от заместника. Естествено приятелят ни не е съвсем свикнал с изградения стил на игра, и му отнема известно време да се приспособи – което забавя напредъка ни. И така се редуват да почиват и тримата основни играчи, като „резервата“ трябва да свиква с всеки един тип герой.
Минава съботата, вече е неделя през деня, отново хапваме нещо и продължаваме с кафето и цигарите. До вечерта нямаме сериозни кризи, а в играта навлизаме в последните най-трудни нива. Където се започват същинските проблеми. Тъй като развитието на нито един от нас не е достатъчно високо, към почти всеки един звяр подхождаме като към битка с бос. Сменяваме тактики/стратегии, парите за колбички привършват, практикуваме сякаш безкрайно повторяеми hit-and-run атаки. Отдавна сме престанали да броим умиранията на героите ни, вече просто се опитваме на края на силите си, крачка по крачка, с влудяващо бавно темпо да се доберем до финалната битка.
Само че преди нея има още едно трудно предизвикателство – мисля, че някакъв черен рицар ни се изрепчваше – последния сериозен противник преди върховният демон. Там почти зацикляме. Ужас, мъка, зор … и най-накрая – успех! Но ни отне … всъщност, не помня колко часа. Сещам се, че навън вече беше почнало да се развиделява – тоест понеделник ранна сутрин.
И така за съжаление не можахме да превъртим играта. Преди да си тръгнем трябваше да възстановим разхвърляните файлове и да махнем прекалено видимите следи – там разни програмки, че и самото Диабло; да разчистим боклуците от бюрата, пода и дивана, както и да проветрим. Сметнахме, че непрекъснатата ни игра е била над петдесет часа, може би около 54 часа. Всички участници трябваше след няколко часа (минути!) да са на работните си места. Доколко сме били работоспособни след този маратон, е друга тема :).
Мдам, приятно-носталгично ми беше да си припомня онези времена, когато бяхме на друг акъл, и възприемахме реалността по различен начин. Въпреки разнообразните проблеми и гадни моменти- имаше нещо (не знам точно какво, може и да е комбинация от „неща“), което им придаваше неустоим чар.
