Лапайте ни патките (Докторс Гого Бенд) текст

Накъдето се обърнеш ‘се шибани ченгета –
Нема хора – ‘сички станаха ушета!
У селото ми даже попа, даскала и кмета
Наверно фигурират в некв‘и досиета!
Искам в парламента да влетя с гранатомета,
Путки майни, бесепе-та, депесе-та,
Седесе-та, резесе-та, ‘секви се-та
Да им ревна: псета, мрете у клозета!!!

Пр.
Лапайте ни патките! Лапайте ни патките! (4)
Лапайте ни патките! НЕ-МИ-ТИ-ТЕ! Лапайте ни патките! НЕ-МИ-ТИ-ТЕ! (4)

Не видите ли, че гащите са се съдрали –
Мизерстваме, прасетата са се насрали!
Месищата ни ръфате като чакали!
Дечицата ни болни – кучета ги яли!
Останали са само мангали и джагали
Да обикалят тия нови магистрали!
Искате да ви дадеме медали,
А ние просто мамата сме ви ебали!!!

Пр.

– Фостата коври!!! (и нещо като лийд)

Пр.

Лапайте ни патките!Лапайте ни патките!

Дунавски плаж – с. Кошава, Видинско, 2012

Много рядко ходим на плаж на Дунав (предпочитаме басейните), и тази година не беше изключение. Във Видин няма нормален плаж, в смисъл на плажна ивица. „Официалният“ плаж на града е до крепостта Баба Вида, и земята до водата е хем кална, хем камениста. А пясъка се намира малко по-горе, насипан в оградено място. Преди можеше да се ходи на така наречения „влашки“ плаж, който се намираше извън града, малко по-нагоре по течението – там, където беше къмпинга. При лятното маловодие дори можеше съвсем спокойно да се стигне до близкия остров. За съжаление сега на това място има мост. Или поне го има откъм българската страна. И последната от важните причини, поради която не ходим на Дунава е, че водата изглежда мръсна.

Това лято се отчетохме само веднъж – с две приятелски семейства отидохме на село Кошава (тук в Google maps). Намира се на около 20 км. североизточно от Видин. Селцето е с 300-400 души постоянно население, най-известно е с гипсовата мина. Но през лятото, когато нивото на Дунав спадне, се открива голяма плажна ивица със страхотен фин пясък. И през почивните дни населението се удвоява :). Случвало се е бройката на паркираните до дигата и между тополите коли да достигне три цифрено число! Хората отиват със сериозно къмпинг оборудване – а не като нас само с чадъри, хавлии и плажни чанти. Опъват се палатки, цвърчат скари, джиткат се бъгита по дюните, бръмчащи генератори захранват хладилниците и телевизорите, хвърчат моторни лодки, джетове, дори и водни ски. Дълбочината на дъното се увеличава съвсем плавно, постепенно и бавно – дори и на 10 метра от брега водата стига до кръста.

Изкарахме приятно през този летен следобед на Дунав, и по-добре да пусна сега публикацията, че да не остане да виси в черновите няколко години (като една предишна). Ето и няколко снимки, клик за по-голям размер:

Дунавски плаж с. Кошава, Видинско, снимка 01

Дунавски плаж с. Кошава, Видинско, снимка 01

Дунавски плаж с. Кошава, Видинско, снимка 01

Дунавски плаж с. Кошава, Видинско, снимка 01

Дунавски плаж с. Кошава, Видинско, снимка 01

Дунавски плаж с. Кошава, Видинско, снимка 01

Дунавски плаж с. Кошава, Видинско, снимка 01

Почивка 2008 (София, Троян, Шипково, Чифлик)

Тази чернова виси от няколко години – сега ми скимна да я пусна. Става дума за ходенето ни в Троянския Балкан, и по-точно до с. Чифлик през лятото на 2008 год.; има и снимки – клик за по-голям размер.

Уговорката беше жената и сина да идат до там директно – с автомобил на един добри познати, които бяха тръгнали на море. Те трябваше да останат да ме изчакат в Шипково, като се настанят в предварително резервирания за един ден хотел. Тъй като за мен нямаше място в автомобила, трябваше да пътувам с автобус. Не знам защо решихме, че няма голямо значение (от гледна точка на изгубено време и похарчени пари) дали ще мина през Плевен или през София. И така, хващам рано в неделя сутрин първия автобус на Алексиев, с няколко стотин MB музика и придремвания стигам към девет и нещо на централната автогара в София. Оказва се, че най-скорошния автобус до Троян е в дванадесет и половина. Какво да правя през това време … Първо малко ползване на безплатният Интернет на гарата:

Бутоните горе, над топчето, което играе ролята на мишка, са съответно лев и десен … като десният е изключен. Също така клавиатурата няма клавиши от сорта на ALT, CTRL и други, не намерих начин за превключване между кирилица и латиница, иначе достъпа беше с прилична скорост. Нямаше опашка, само изчаках преди мен една лелка да си провери пощата в абв. Мотах се, гледах и четох разни други неща из мрежата, и странно – все още никой не се нареди зад мен, очаквах при безплатен нет, и то на централна автогара, едва ли не да има опашка до вратата. Другия … „киоск“ ли, айде нека терминал да е, въпреки че редеше реклами на фирмата-доставчик, нещо не му работеше топчето, мишката де.

До обяд – време много. Потърсих някакви поносими фантастики в тамошната книжарница – йок, само модно фентъзи на кило (на тон по-скоро) или прекалено стари шлагерни класики или малоумни фантастични екшъни с продължения. Мръднах до централна ЖП гара – там в две книжарници – същата работа. Почудих се още малко и реших, че ще ида до НДК-то – по спомени там все би трябвало да има по-заредени книжарници. Речено-сторено. Тръгнах пеша. А София в неделя сутрин през почивния сезон изглежда направо неестествено притихнала, пуста, все едно бомба е паднала. Наистина странно усещане. Само едно-две кафенета отворени, нищо друго. По пътя заваля, но прецених, че не си струва да спирам. Около НДК също нямаше хора – обиколих малко базара долу – имаше отворени магазини, предимно с боклуци, и със скучаещи продавачи. В другия край на подлеза намерих отворена книжарница с по-богат избор от заглавия. Избрах си „Макатрицата“ на Братя Робертски и „Радиото на Дарвин“ на Грег Беър. Книгите биват. Първата е опит за саркастична пародия на филма „Матрицата“, по-скоро успешен. Втората не е фантастика въобще, но става за четене. Нищо особено.

Върнах се до гарата с трамвай, за да имам време да седна за кафе и цигари преди тръгването на автобуса. Билетчето станало 1 лев, неприятна изненада, не виждам нещо да се е променило към по-добро в обществения транспорт, че да оправдава покачването на цената. Както и да е.

Хванах автобуса за Троян, четох, дремех, и успешно пристигнах на време. По пътя неколкократно говорихме с жена ми – оказало се, че Шипково нещо не им е харесало, там правили някакви рокади … Хотела бил сравнително далече – и от селото, и от курорта (не разбрах по какви критерии са сметнали далече, но все пак сме с дете на 6 години, така че за него наистина може и да е било далеч). Отказали се, и намерили някаква бабка, рекламираща вилата си, или къща за почивка, както му казват, и без много да му мислят се съгласили за днес да сме там. Оказало общо взето мизерия – тоалетната е външна, сградата е паянтова, влагата се е просмукала навсякъде, нищо не се затваря нормално – нито врата, нито прозорци, одеялото било буквално мокро от влага. Та семейството само оставили багажа там, отказали се от плановете за следобеден сън и тръгнали из селото и курорта.

Добре, че в Ловеч живее и работи една от най-добрите приятелки и състудентки на жена ми, с която се познават и поддържат стабилна връзка още от времето на съквартиранстването. Плановете се формираха така: Аз изчаках приятелката, мъжа и и по-голямото дете да тръгнат от Ловеч и да ме вземат от гарата в Троян с техния автомобил, след това да идем то Шипково, да вземем и жената и детето, и после ще решим какво да правим. Хората се оказаха много приятни, готини, весели, услужливи, докато се возехме консултирах човека по разнообразни компютърджийски аспекти.

Та сбрахме се всичките в колата. Аз също установих, че Шипково не ми уйдисва – басейна с минерална вода е прекалено малък, навалица, селото е усойно и тясно, та дружно и единодушно се понесохме към Чифлик. Там намерихме някаква общо взето поносима вила, в която стаята за трима беше 40 лева за ден (при престой повече от 7 дни – отстъпка – 30 лева на ден). Оставихме големите багажи, и се върнахме в Троян. Докато останалите хапваха и си приказваха, аз щраках наоколо:

После нашите приятели ни върнаха в Чифлик, разбрахме се с тях след три дни, когато са свободни, и те да дойдат за един ден с нощуване.

Селото Чифлик на пръв поглед не се оказа по-различно от Шипково, но все пак има разлики. Не е толкова усойно, самото село и курорта са по-близо, някак си цялостното впечатление се оказа по-приятно. Срещнахме конско семейство:

Обществения минерален басейн е с олимпийски размери.

Температурата на водата беше към 36 градуса, а от душовете – 38 градуса. Спасител нямаше. Ползването на шезлонг и чадър се плаща допълнително. Едното от барчетата не работеше.

Около минералните извори има няколко нови хотела – повечето кокетни и приемливи, но по-скъпи, отколкото можехме да си позволим – в най-евтиния стая под 80 лева нямаше. Стаята ни във вилата имаше собствена баня и тоалетна, топла вода от слънчеви панели и бойлер, приемливо чисто, поносими мебели, тераса. Кухнята на сградата – с разните там печки, хладилник, скара, котлони, съдове, прибори, подправки и прочие беше на наше разположение … не че я използвахме много. Повечето пъти се хранихме по околните ресторантчета. В дворчето на вилата имаше интересно сковани от цели дървета маси и пейки. Телевизора не работеше, и сина ми не беше доволен от този факт. Добре, че бяха двете малки забавни котета, с които се харесаха взаимно и прекараха доста приятни моменти :)

Времето беше хубаво:

И въпреки че духаше, беше слънчево, зелено и приятно:

С красиви залези, след които бързо захладняваше:

Интересно решение на някакви почиващи – на палатка в съседно дворче:

Характерните пластове скали в региона – около извиващия се покрай реката път:

Реката е Бели Осъм:

Малкия водопад – отблизо:

Водата в рекичката:

Изглежда толкова прозрачна и чиста:

Ръждясалата табелка на народен парк централен Балкан:

Между другото, покрай пътя, на една ръка разстояние, растат много вкусни полу-диви къпини (нали това са къпини?):

Покрай вилата пък имаше цветя, които си отварят цветчетата само вечер-нощем:

Единия ден отидохме и на басейните на хотел „Балкан“, който приема посетители, които не са гости на хотела, ако има места, срещу разумно заплащане:

А това е температурата на минералната вода:

Детския басейн се намира в ляво на снимката (не се вижда целия), малък е, малко под метър дълбок, отделен е с оградка и стена от големия. Джакузито е малко, кръгло и плитко – в дясно. Топилните са в дъното на снимката, и представляват плитък кръгъл басейн, разделен отвътре на три части. Водата в едната част наистина беше гореща, ама много – нищо чудно наистина да е 48 градуса. Направих плах опит да тествам, постепенно, бавно потапяйки си краката до колената, издържах известно време, изчаках малко и … и това беше, стига толкоз, тая горещина не е за мен :). В цената е калкулирано ползването на шезлонг, масичка и чадър, барчето работеше, с музиката не се прекаляваше, но и тук не видях спасител.

Общо взето беше доста приятно и разтоварващо, като изключим едни неприятни моменти в края, които няма да ги споменавам, че да не развалям настроението :). Важното е, че ни хареса, и по-късно, когато вече имахме кола, пак си направихме лятната почивка в Троянския Балкан!

Gas Guzzlers Combat Carnage rules!

Gas Guzzlers Combat Carnage

Ако не ви се чете ревюто, хоп направо на краткия ютюб геймплей във full HD: Gas Guzzlers Combat Carnage – Gameplay HD. И да ви се чете – пак не пречи да го гледате – само 2 минути е. (Снимките в публикацията – клик за по-голям размер).

Съвсем малко обща информация: Gas-Guzzler (от уикипедия) е накратко автомобил, който консумира гориво неефикасно. Такива са повечето супер коли (Ламбурджини, Бентли, Ферари, Майбах), големите джипове (Гранд Чероки, Хамър) и легендарното BMW M5 :). Добрите стари времена в последната четвърт на 20ти век, когато екологичните енергоспестяващи простотии бяха екзотични изгъзици. Когато истинските коли пукаха незащитени тъпанчета при форсиране и пушеха като софийската топлофикация. И във Формулите нямаха ограничения за мощност и големина на двигателите … Та така.

Почти няма игра с такъв идиотски, просташки, грубиянски – въобще уникален хумор! На пръв поглед не изглежда нищо особено – не е нова идеята за игра с разни състезателни коли, на които са монтирани оръжия. Само дето е направена от изцяло хърватския екип Gamepires. Единствените не-сърбо-хърватски имена са на двамата, озвучаващи репликите на попупияния шофьор.

Gas Guzzlers Combat Carnage start

Хиленето ми започна от атмосферата в пропадналия гараж, където е колата. Вътре се разхождат кокошки (буквално). Има нещо, което ми изглежда (и звучи) като сръбския вариант на ВЕФ радио. „Пилота“ прави странни неща, трябва да се видят. Има плакати – например типично надупената мацка върху якия лъскав мотор е с грамадански увиснали 200 килограмови сланини!

Описанията на колите къртят! It can be handled well in a state of intoxication; A number one choise for mobsters and middle-aged bald men; Won’t get you laid (at least not with the hot chicks). Култова е FLAG STOYKA: The fastest racing car behind the Iron curtain. Enough room for a whole vegan family (along with close relatives). A pine tree air freshener included for free. И една от най-ценните:

Gas Guzzlers Combat Carnage HOUND DX

По време на състезанията понякога може да се види (ама не я взима винаги) надуваемата мацка на пилота – или хвърлена на задната седалка, или завързана с колан до него. На няколко пъти, когато в резултат на мелето ми се потроши капака на багажника, вътре забелязвам два-три големи вързопа. Първата ми асоциация е за увързани в черни чували трупове :).

Имената на пистите също са блестящи: Crapstone Speedway в Англия, God’s Dam Circuit в Канада, Course de Corps-Nuds във Франция, Swelling Butte Chalange в САЩ, Forrest Gimp Autorenn в Германия и любимата ми Египетска:

Gas Guzzlers Combat Carnage Baklava Trophy

Описанията на пистите не отстъпват на общия фон, описан до тук – примерно: Drive through the countryside full of colorfull vineyards and try some of the best wines in the world, but don’t drink and drive!; или A fast-paced race track located in the former East Germany. It’s tight, demanding and curved like a Bavarian housewife!

Имената на съперниците в състезанията са, разбира се, особено оригинални: Izzy Cumming, The Stig, Ken U.Seemee, Mary Juana, Jed I. Knight, Stu Pitt, Jack Kass, Yuri Diculous и прочие в този дух. Количеството на кретенизма в играта е направо гениално, какво да кажа!

Да бе-е, трябва да кажа нещо по същество, демек – геймплей, графика, писти, оръжия, звук, дъра-бъра, заключение … нещо от тоя сорт и поредност, нали? Всъщност за моя изненада управлението е сравнително реалистично, и не е много лесно. Поведението на колите, зависимостта от настилката, атмосферните условия, ускорението, качествата на автомобила имат голямо значение. Е, не е съвсем „истински“ симулатор (няма и претенции да бъде), но е много по-реално, отколкото повечето NFS заглавия. Дори и след като свикнах с клавиатурата (нямам волан, а за джойстика не съм и помислял) и понаучих пистите, някои състезания ги преигравах бая пъти, особено към края на играта.

Gas Guzzlers Combat Carnage Gameplay

Графиката е прекрасна! Prana engine май е собствена разработка на хърватите и изглежда много впечатляващо! Като натоварване на компютъра и изисквания не мога да кажа как е, ама и не ми пука. Нали за това си сглобих машинката така, че игрите да вървят на максимални настройки и да ги фрапсвам, без да усещам забавяне :).

Пистите не са много, но не са и малко – стигат. Асфалтът е разнообразен с дъжд, сняг, поледица, пясъчни дюни, прах, чакъл и т.н. Има скокчета, остри завои, дълги прави участъци, тук-таме преки пътища (понякога не си струват, а с определени типове автомобили/скорости въобще не са „преки“), абе от всичко – както си трябва.

Има три режима. В класическото състезание колата е без монтирани оръжия. Разчита се само на разхвърляните по пътя благинки, които се сбират и после се активират – мини (3 броя), димни завеси в лилав, оранжев, светло-зелен, тъмно-син и други такива прекрасни цветове (пак може да се активира 3 пъти) и мазут за подхлъзване на настървените догонващи (3 броя за героя). Има експлодиращи и „мазни“ варели. И нитро. И парични бонуси. Та от тия екстри може да е активна само една – демек ако имам още дим за пускане, но взема мини, вече мога само да пускам мините. А, и да не забравя има и едни гаечни ключове, с които колата се поправя по малко.

А демидж по колата има, без да се отразява на управлението, само визуален. Но в бойните режими, като не внимавам, се случи да ме потрошат изцяло и да загубя състезание, в което водех.

В бойния и knockout режим е истината, хора! Страхотно хаотичното високоскоростно стрелково забавление! Изборът на оръжия е голям – от пушка, картечница, през gatling gun, гранатомет, касетъчни бомби, до рейл-гън … и още нещо ;). Част от оръжията са ценни с това, че имат и режим на стрелба назад. В много случаи аз ги използвах именно с тази цел – защото не е трудно да стана в челото, трудното е да се задържа там.

Саундтракът по време на състезанията е инструментален рок – от индъстриъл до дет метъл. Вписва се перфектно. Гласа на пилота в началото ме кефеше, ама нещо взе да ме дразни към края – все едно Serious Sam е вътре и си ръси еднообразните реплики. Има добри попадения, примерно като му писне да настъпва чужди мини или да го млатят с оръжия отзад, вика (цитатът не е точен, но по спомен е нещо от сорта): „Do that again, and I’ll shove more than my fist in your back tailpipe, I swear!“

В гаража музичката е много по-обикновена и за фон, но лично мен ме впечатли футболния коментар. Не заради друго, ами защото през 1983 го бях слушал по сръбската телевизия в директно предаване, че и съм го бил запомнил! Тогава повечето мачове ги гледахме така, щото нашите коментатори си бяха умрели в кожата, а сърбите много се вживяваха. Става дума за квалификацията за Евро ’84, решителен мач между България и Югославия, в последната минута резултата е 2:2, което тогава ни е устройвало, може би, или пък на сърбите не им е стигало. Както и да е, драмата е била голяма. Но в последния момент, буквално, сърбите ни вкарват, и техния коментатор се насира от кеф – вика, преграква, прекъсва му гласа – а бе, дерби. „Како йе то могуче, люди мои, шта йе ово … Каква среча, тресу се трибине … Раданович, Раданович“ и т.н.

Като победя и в последния шампионат (от общо 3), се появява вдъхновяващия финален надпис:

Gas Guzzlers Combat Carnage Victory

И за да бъде концепцията съвършена, е необходимо само да се дочака до последните надписи в кредитите – подробните статистики за работата на екипа:

Gas Guzzlers Combat Carnage Development Facts

Е как да не даде човек 24 € в Origin?

Диабло мултиплеър – 2 дни и нещо без прекъсване

Diablo I

Доста отдавна бях обещал на Мишел да опиша една случка – и макар и късно, ето я историята. Става дума за най-първото Diablo 1. В него нямаше сейв при мултиплеър! Да, точно така – при мрежовата игра нямаше запис.

Действието се развива преди десетина (че и повече, не помня точно) години. Петък, привечер, няколко часа след края на работното време. Събрали сме се няколко запалени геймъри в помещението на една … организация, в която работи един от нас. Там има три компютъра Пентиум на 150 с 8 МВ РАМ, 2 гига хард, прилични видеокарти и 15 инчови монитори, вързани в мрежа (тогава локалните мрежи бяха от типа коаксиален кабел). Windows 95 Pan European Edition. Единият се води мултимедиен и има CD устройство, звукова карта и колонки! На него се инсталира „оригиналното“ Диабло. Тъй като компютъра, на който ще се пуска мултиплеър играта, и към който ще се връзват останалите, трябва да е с двойно повече РАМ, един от нас носи и забожда още една плочка от 8 MB. Нещо като лан-парти (lan party), но не с лични компютри ;).

След това по аналоговия модем се търсят, намират и свалят от Интернет няколко програми за емулиране на CD, с идеята да се ползват другите два компютъра. Единствено една от програмите успява да тръгне почти нормално, но и при нея (или в самият диск на Диаблото, не помня точно) има лек проблем. Един от нас отива … някъде, където чрез скоростен вдъхновен reverse engineering успява да реши/заобиколи проблема.

За да не губим време, междувременно правим копие на диска на Diablo, което да се „вкара“ във виртуалното CD на останалите компютри. Един от тях е препълнен с разни служебни неща – image файла не се побира, така че ни отнема известно време да разпределим файловете по останалите така, че да има място (водим записки кое къде е било, за да го възстановим после). Диабло-то не се инсталира на другите две не-мултимедийни машини – няма място, след като почти всичко свободно е заето от образа на диска, а програмката за виртуален компакт диск не работи добре по мрежата. А и няма смисъл – за мултиплеър е достатъчно само диска да е в устройството.

Всичко е готово и нагласено, малко преди полунощ мултимедийния компютър подкарва играта, другите два се връзват, всеки си избира съответния герой, за да е пълен комплекта (воин – магьосник – стрелец), и се почва.

Освен липсата на запис, установяваме и друг недостатък на геймплея – силата на гадините не се увеличава пропорционално на броя играчи. Ние вдигаме нива три пъти по-бавно, отколкото ако играеше един човек. Което значи, че сблъсъка ни с първия по-сериозен бос е почти фатален. Един грамадански скелет-стрелец, ако не се лъжа. Едва успяваме да го минем, с цената на неколкократни умирания на воина и два-три пъти на стрелкинята.

Тъй като е петък много късно през нощта (или събота много ранна сутрин), решаване, че ако играем непрекъснато, нон-стоп до началото на новата работна седмица, ще успеем да превъртим играта. Първите нива ги минаваме без сериозни проблеми. Постепенно си изграждаме и свикваме с единствения възможен при дадените обстоятелства начин на игра – воина е танкът в групата, обира почти всички удари на демоничните гадини – съответно се грижим да не му свършват колбичките живот; а другите двама са поддържащи и трепят от разстояние. Съответно и нивата ги вдигаме не както бихме го правили при единична игра. Всеки се съобразява с възможностите, предимствата, недостатъците и развитието на останалите. Консултациите и обсъжданията при всяко ново ниво/избор на умение на героите ни са задължителни.

В събота по някое време през деня един от нас отива и донася нещо за хапване, и подновява запасите от кафе и цигари – за което време вече сме му намерили заместник, за да не спира играта. И така се продължава до средните нива, където вече почват кризисни ситуации – и в играта, и в кондицията на отбора. Когато преценим, че някой прави прекалено много грешки и го видим как в най-буквалния смисъл заспива на клавиатурата, го пращаме на дивана за частична дрямка и възстановяване, а героят му се поема от заместника. Естествено приятелят ни не е съвсем свикнал с изградения стил на игра, и му отнема известно време да се приспособи – което забавя напредъка ни. И така се редуват да почиват и тримата основни играчи, като „резервата“ трябва да свиква с всеки един тип герой.

Минава съботата, вече е неделя през деня, отново хапваме нещо и продължаваме с кафето и цигарите. До вечерта нямаме сериозни кризи, а в играта навлизаме в последните най-трудни нива. Където се започват същинските проблеми. Тъй като развитието на нито един от нас не е достатъчно високо, към почти всеки един звяр подхождаме като към битка с бос. Сменяваме тактики/стратегии, парите за колбички привършват, практикуваме сякаш безкрайно повторяеми hit-and-run атаки. Отдавна сме престанали да броим умиранията на героите ни, вече просто се опитваме на края на силите си, крачка по крачка, с влудяващо бавно темпо да се доберем до финалната битка.

Само че преди нея има още едно трудно предизвикателство – мисля, че някакъв черен рицар ни се изрепчваше – последния сериозен противник преди върховният демон. Там почти зацикляме. Ужас, мъка, зор … и най-накрая – успех! Но ни отне … всъщност, не помня колко часа. Сещам се, че навън вече беше почнало да се развиделява – тоест понеделник ранна сутрин.

И така за съжаление не можахме да превъртим играта. Преди да си тръгнем трябваше да възстановим разхвърляните файлове и да махнем прекалено видимите следи – там разни програмки, че и самото Диабло; да разчистим боклуците от бюрата, пода и дивана, както и да проветрим. Сметнахме, че непрекъснатата ни игра е била над петдесет часа, може би около 54 часа. Всички участници трябваше след няколко часа (минути!) да са на работните си места. Доколко сме били работоспособни след този маратон, е друга тема :).

Мдам, приятно-носталгично ми беше да си припомня онези времена, когато бяхме на друг акъл, и възприемахме реалността по различен начин. Въпреки разнообразните проблеми и гадни моменти- имаше нещо (не знам точно какво, може и да е комбинация от „неща“), което им придаваше неустоим чар.

Avast! v/s Need for Speed Hot pursuit 2010

(Bulgarian text – below; на български – по-долу)
While installing latest Need for speed game (2010) – Hot pursuit, Avast antivirus caused it (together with the whole computer) to freeze. Had to hit F13 – meaning big case button – rude hardware shut down :). Remedy – disable all Avast! shields while installing the game. I am confident that there are no viruses, malware, trojans, spyware, potentially unwanted programs, etc. Ran lots of thorough long boring checks on the game in both packed and unpacked mode, and later in the installation folder with various antivir/defender/protecting/scanning solutions. All clear, nothing suspicious. It’s important to enable all antivirus protection right after the installation process is finished.

Аваст-а ми причини злобно забиване, „замръзване“ на компютъра, докато инсталирах последния Need for speed (2010) – Hot Pursuit. Наложи се да прибегна до крайния вариант с натискане на F13 клавиша (демек големио бутон на кутията). Решението е елементарно – деактивиране на всичките щитове докато трае инсталацията. Убеден съм, че няма буболечки, вируси, троянци, червеи, шпионски модули и прочие нежелани неща – проверих, на няколко пъти, дълъг и досаден процес. С няколко комплексни защитни/антивирусни решения. Както в компресиран вид, така и в разгънат, включително и в инсталационната директория на играта. Нищо подозрително, всичко изглежда чисто. Важно е да не се забравя – веднага след инсталацията се включат пак всички шитове на антивирусната защита.

Hail: Hair Metal

Факта, че слушам основно хеви метъл, не ми пречи да се кефя и на избрани по-лигави, комерсиално насочени, „леки и меки“ стилове в рока. Въпреки явното позьорско поведение и грубо кичозния стил на обличане, някои от Hair Metal групите имат прекрасни изпълнения! Не само като музика, но и със страхотни смислени текстове. Ще си позволя да перифразирам един от коментарите под някое от тези, или от подобни изпълнения в тубата:

Към днешните, съвременни младежи и девойки тийнейджъри. През 80’те и на нас често ни се струваше, че живота и обществото са скапани, мизерни, подтиснически, безсмислени и въобще – лайняни. Но знаете ли какво? Ние се стремяхме да не прекаляваме с изпадането в безпомощно мрънкаща депресия или в опити да се разсеем/игнорираме проблема – по-често ние ПРАВЕХМЕ нещо по въпроса!

От изброените състави съм дал по две връзки, като общо взето се стремях едната да е по-бързичка и популярна песен, а другата – някоя от типичните за онова време, непреходни, класически и прекрасни балади (е, не всички). Power ballad, Metal ballads rule :).

80’s hair metal – enjoy!

Bonfire:
Sword And Stone
You Make Me Feel
Cinderella:
Gypsy Road
Nobody’s Fool
Skid Row:
Youth Gone Wild
18 and Life
Bon Jovy:
Runaway
Bed Of Roses
Twisted Sister:
We’re Not Gonna Take It
I Wanna Rock
Motley Crew:
Same Ol’ Situation
Kickstart My Heart
Def Leppard:
Let’s Get Rocked
Love Bites
Aerosmith:
Love In An Elevator
Livin’ On The Edge
Kiss:
I Was Made For Loving You
Forever
Alice Cooper:
Poison
Love’s A Loaded Gun
Quiet Riot:
Cum On Feel The Noize
The Wild And The Young
W.A.S.P.:
I Wanna Be Somebody
L.O.V.E Machine
Europe:
The Final Countdown
Dreamer
Guns ‘N Roses:
You Could Be Mine
Don’t Cry