Няма обаждане по телефона след завършване на поръчката за потвърждаване (оставен е актуален телефонен номер). След три работни дни аз се обаждам на дадените телефони. От тях два не отговарят, на третия се обажда някой, който явно току-що разбира, че фирмата има онлайн магазин. Отговарят ми някакви стандартни глупости. След една седмица пак аз се обаждам да питам какво става. Получавам силно уклончиви отговори – да, виждала се поръчката, но ставало нещо друго междувременно. На втората седмица се обаждам да откажа поръчката. Отговаря ми трети поред различен глас, който, въпреки че работи във фирмата, въобще не знае за какво става дума. Е, поне бяха учтиви.
Естествено си намирам това, което ми трябва, от друго място. Цялата процедура отне два работни дни за почти същите пари. И си мисля че всичко е приключило.
След един месец получавам електронна поща за завършване на поръчката:
В България може и да има по-лош РЕАЛЕН онлайн магазин (това нали не е противоречие?) и обслужване от Пасифик МС ЕООД. А може и да няма …
Архив на категория: Ежедневни?
Пералня Тамат 500 – ръководство за обслужване
„Моите“ подове
Навремето, в детско-юношеската си възраст – докато на 19 станах студент – живеех при родителите си. На първия етаж в стандартна соц панелка. Под нас бяха само мазетата. На пода дълго време единствената настилка беше „фабрично“ лепнатия грозен и тънък мокет. Една от неприятните асоциации за такъв тип жилище ще си остане това, че ми беше студено на краката. Непрекъснато, винаги, по всяко време на годината! Независимо с колко дебели чорапи или чехли бях, или какви килими имаше по-късно.
Положението значително се подобри, когато в някакъв момент родителите ми събраха достатъчно (МНОГО за онова време) пари да положат дюшеме в стаята ми, като в същата беше изградена и вътрешна облицовка. Разликата в температурата беше драстична. А най-важното – усещането от това, да НЕ ми е непрекъснато студено на краката – беше страхотно!
Доста по-късно в живота ми, малко след като се роди сина ми, си купихме жилище в тухлен блок. На деветия етаж (от общо десет), вътрешно разположение. Уж цялата сграда също е била изграждана по соц време, но нямаше нищо общо с панелките. Стените бяха дебели и добре изолиращи. А подовете навсякъде бяха с паркет. Докато правехме полу-козметичния ремонт, преди да се нанесем семейно, трябваше да се подмени паркетът в един участък в кухнята. Тогава видях, че всъщност има няколко слоя от разни изолиращи материали между бетона на подовата плоча и самите дървени паркетни плоскости най-отгоре. Нищо чудно, че апартаментът беше толкова топъл.
В момента живеем в етаж от къща. Един от важните фактори да се спрем точно на това жилище бяха естествения паркет и дюшемето във всички стаи. Сградата е изграждана през 70те години и е много стабилна и топла. В основната си част дървеният паркет и подовете бяха сравнително запазени и минахме само с циклене и лакиране. Проблемът беше в кухнята, където положението беше плачевно. Почти невъзможно за поправка и при мисълта колко скъпо ще излезе цялата операция изглеждаше като „мисията невъзможна“. След доста обмисляне и консултации със специалисти и приятели намерихме евтино и ефективно решение. А именно ламинат върху съществуващият паркет. В момента нашата кухня изглежда идеално, и с един куршум уцелихме 3 заека: пода на кухнята е топъл заради естествения паркет отдолу, минах с минимални средства, и не на последно място изглежда прилично заради ламинатчето.
За всеки материал, дори и за такава изкуствена гадост, може да се намери добро приложение. Знам, че няма по-добро решение от естествения паркет, но в случая съм предоволен.
Ако правите основен ремонт или обзавеждате ново жилище и се двоумите каква подова настилка да сложите във вашия дом, лично моето мнение е да не се колебаете и да монтирате паркет. В Интернет има достатъчно материали по темата, както и достатъчно фирми, които внасят и продават масивен, екзотичен, стандартен и трислоен паркет. За да ви спестя малко време ви препоръчвам да почнете своето търсене от тук: floordesign.bg
Дунавски плаж – с. Кошава, Видинско, 2012
Много рядко ходим на плаж на Дунав (предпочитаме басейните), и тази година не беше изключение. Във Видин няма нормален плаж, в смисъл на плажна ивица. „Официалният“ плаж на града е до крепостта Баба Вида, и земята до водата е хем кална, хем камениста. А пясъка се намира малко по-горе, насипан в оградено място. Преди можеше да се ходи на така наречения „влашки“ плаж, който се намираше извън града, малко по-нагоре по течението – там, където беше къмпинга. При лятното маловодие дори можеше съвсем спокойно да се стигне до близкия остров. За съжаление сега на това място има мост. Или поне го има откъм българската страна. И последната от важните причини, поради която не ходим на Дунава е, че водата изглежда мръсна.
Това лято се отчетохме само веднъж – с две приятелски семейства отидохме на село Кошава (тук в Google maps). Намира се на около 20 км. североизточно от Видин. Селцето е с 300-400 души постоянно население, най-известно е с гипсовата мина. Но през лятото, когато нивото на Дунав спадне, се открива голяма плажна ивица със страхотен фин пясък. И през почивните дни населението се удвоява :). Случвало се е бройката на паркираните до дигата и между тополите коли да достигне три цифрено число! Хората отиват със сериозно къмпинг оборудване – а не като нас само с чадъри, хавлии и плажни чанти. Опъват се палатки, цвърчат скари, джиткат се бъгита по дюните, бръмчащи генератори захранват хладилниците и телевизорите, хвърчат моторни лодки, джетове, дори и водни ски. Дълбочината на дъното се увеличава съвсем плавно, постепенно и бавно – дори и на 10 метра от брега водата стига до кръста.
Изкарахме приятно през този летен следобед на Дунав, и по-добре да пусна сега публикацията, че да не остане да виси в черновите няколко години (като една предишна). Ето и няколко снимки, клик за по-голям размер:
Почивка 2008 (София, Троян, Шипково, Чифлик)
Тази чернова виси от няколко години – сега ми скимна да я пусна. Става дума за ходенето ни в Троянския Балкан, и по-точно до с. Чифлик през лятото на 2008 год.; има и снимки – клик за по-голям размер.
Уговорката беше жената и сина да идат до там директно – с автомобил на един добри познати, които бяха тръгнали на море. Те трябваше да останат да ме изчакат в Шипково, като се настанят в предварително резервирания за един ден хотел. Тъй като за мен нямаше място в автомобила, трябваше да пътувам с автобус. Не знам защо решихме, че няма голямо значение (от гледна точка на изгубено време и похарчени пари) дали ще мина през Плевен или през София. И така, хващам рано в неделя сутрин първия автобус на Алексиев, с няколко стотин MB музика и придремвания стигам към девет и нещо на централната автогара в София. Оказва се, че най-скорошния автобус до Троян е в дванадесет и половина. Какво да правя през това време … Първо малко ползване на безплатният Интернет на гарата:
Бутоните горе, над топчето, което играе ролята на мишка, са съответно лев и десен … като десният е изключен. Също така клавиатурата няма клавиши от сорта на ALT, CTRL и други, не намерих начин за превключване между кирилица и латиница, иначе достъпа беше с прилична скорост. Нямаше опашка, само изчаках преди мен една лелка да си провери пощата в абв. Мотах се, гледах и четох разни други неща из мрежата, и странно – все още никой не се нареди зад мен, очаквах при безплатен нет, и то на централна автогара, едва ли не да има опашка до вратата. Другия … „киоск“ ли, айде нека терминал да е, въпреки че редеше реклами на фирмата-доставчик, нещо не му работеше топчето, мишката де.
До обяд – време много. Потърсих някакви поносими фантастики в тамошната книжарница – йок, само модно фентъзи на кило (на тон по-скоро) или прекалено стари шлагерни класики или малоумни фантастични екшъни с продължения. Мръднах до централна ЖП гара – там в две книжарници – същата работа. Почудих се още малко и реших, че ще ида до НДК-то – по спомени там все би трябвало да има по-заредени книжарници. Речено-сторено. Тръгнах пеша. А София в неделя сутрин през почивния сезон изглежда направо неестествено притихнала, пуста, все едно бомба е паднала. Наистина странно усещане. Само едно-две кафенета отворени, нищо друго. По пътя заваля, но прецених, че не си струва да спирам. Около НДК също нямаше хора – обиколих малко базара долу – имаше отворени магазини, предимно с боклуци, и със скучаещи продавачи. В другия край на подлеза намерих отворена книжарница с по-богат избор от заглавия. Избрах си „Макатрицата“ на Братя Робертски и „Радиото на Дарвин“ на Грег Беър. Книгите биват. Първата е опит за саркастична пародия на филма „Матрицата“, по-скоро успешен. Втората не е фантастика въобще, но става за четене. Нищо особено.
Върнах се до гарата с трамвай, за да имам време да седна за кафе и цигари преди тръгването на автобуса. Билетчето станало 1 лев, неприятна изненада, не виждам нещо да се е променило към по-добро в обществения транспорт, че да оправдава покачването на цената. Както и да е.
Хванах автобуса за Троян, четох, дремех, и успешно пристигнах на време. По пътя неколкократно говорихме с жена ми – оказало се, че Шипково нещо не им е харесало, там правили някакви рокади … Хотела бил сравнително далече – и от селото, и от курорта (не разбрах по какви критерии са сметнали далече, но все пак сме с дете на 6 години, така че за него наистина може и да е било далеч). Отказали се, и намерили някаква бабка, рекламираща вилата си, или къща за почивка, както му казват, и без много да му мислят се съгласили за днес да сме там. Оказало общо взето мизерия – тоалетната е външна, сградата е паянтова, влагата се е просмукала навсякъде, нищо не се затваря нормално – нито врата, нито прозорци, одеялото било буквално мокро от влага. Та семейството само оставили багажа там, отказали се от плановете за следобеден сън и тръгнали из селото и курорта.
Добре, че в Ловеч живее и работи една от най-добрите приятелки и състудентки на жена ми, с която се познават и поддържат стабилна връзка още от времето на съквартиранстването. Плановете се формираха така: Аз изчаках приятелката, мъжа и и по-голямото дете да тръгнат от Ловеч и да ме вземат от гарата в Троян с техния автомобил, след това да идем то Шипково, да вземем и жената и детето, и после ще решим какво да правим. Хората се оказаха много приятни, готини, весели, услужливи, докато се возехме консултирах човека по разнообразни компютърджийски аспекти.
Та сбрахме се всичките в колата. Аз също установих, че Шипково не ми уйдисва – басейна с минерална вода е прекалено малък, навалица, селото е усойно и тясно, та дружно и единодушно се понесохме към Чифлик. Там намерихме някаква общо взето поносима вила, в която стаята за трима беше 40 лева за ден (при престой повече от 7 дни – отстъпка – 30 лева на ден). Оставихме големите багажи, и се върнахме в Троян. Докато останалите хапваха и си приказваха, аз щраках наоколо:
После нашите приятели ни върнаха в Чифлик, разбрахме се с тях след три дни, когато са свободни, и те да дойдат за един ден с нощуване.
Селото Чифлик на пръв поглед не се оказа по-различно от Шипково, но все пак има разлики. Не е толкова усойно, самото село и курорта са по-близо, някак си цялостното впечатление се оказа по-приятно. Срещнахме конско семейство:
Обществения минерален басейн е с олимпийски размери.
Температурата на водата беше към 36 градуса, а от душовете – 38 градуса. Спасител нямаше. Ползването на шезлонг и чадър се плаща допълнително. Едното от барчетата не работеше.
Около минералните извори има няколко нови хотела – повечето кокетни и приемливи, но по-скъпи, отколкото можехме да си позволим – в най-евтиния стая под 80 лева нямаше. Стаята ни във вилата имаше собствена баня и тоалетна, топла вода от слънчеви панели и бойлер, приемливо чисто, поносими мебели, тераса. Кухнята на сградата – с разните там печки, хладилник, скара, котлони, съдове, прибори, подправки и прочие беше на наше разположение … не че я използвахме много. Повечето пъти се хранихме по околните ресторантчета. В дворчето на вилата имаше интересно сковани от цели дървета маси и пейки. Телевизора не работеше, и сина ми не беше доволен от този факт. Добре, че бяха двете малки забавни котета, с които се харесаха взаимно и прекараха доста приятни моменти :)
Времето беше хубаво:
И въпреки че духаше, беше слънчево, зелено и приятно:
С красиви залези, след които бързо захладняваше:
Интересно решение на някакви почиващи – на палатка в съседно дворче:
Характерните пластове скали в региона – около извиващия се покрай реката път:
Реката е Бели Осъм:
Малкия водопад – отблизо:
Водата в рекичката:
Изглежда толкова прозрачна и чиста:
Ръждясалата табелка на народен парк централен Балкан:
Между другото, покрай пътя, на една ръка разстояние, растат много вкусни полу-диви къпини (нали това са къпини?):
Покрай вилата пък имаше цветя, които си отварят цветчетата само вечер-нощем:
Единия ден отидохме и на басейните на хотел „Балкан“, който приема посетители, които не са гости на хотела, ако има места, срещу разумно заплащане:
А това е температурата на минералната вода:
Детския басейн се намира в ляво на снимката (не се вижда целия), малък е, малко под метър дълбок, отделен е с оградка и стена от големия. Джакузито е малко, кръгло и плитко – в дясно. Топилните са в дъното на снимката, и представляват плитък кръгъл басейн, разделен отвътре на три части. Водата в едната част наистина беше гореща, ама много – нищо чудно наистина да е 48 градуса. Направих плах опит да тествам, постепенно, бавно потапяйки си краката до колената, издържах известно време, изчаках малко и … и това беше, стига толкоз, тая горещина не е за мен :). В цената е калкулирано ползването на шезлонг, масичка и чадър, барчето работеше, с музиката не се прекаляваше, но и тук не видях спасител.
Общо взето беше доста приятно и разтоварващо, като изключим едни неприятни моменти в края, които няма да ги споменавам, че да не развалям настроението :). Важното е, че ни хареса, и по-късно, когато вече имахме кола, пак си направихме лятната почивка в Троянския Балкан!
Снимки от старите ленти
Сканирах и качих някои фотоси, които съм снимал като малък. Когато фотоапаратът ми беше Вилия (ако не се лъжа), лентите бяха черно-бели OR-WO и всичко се настройваше ръчно. Качени са в директорията B&W. Ето 5 сравнително успешни, клик за по-голям размер.
Лятна почивка на Златни пясъци 2012
Беше приятно, макар и кратко – от 5ти до 10ти юли, ама няма как повече.
Пътуването беше от Видин до Брусарци с кола, от там до Мездра, и после до Варна с влак, и накрая – автобус до Златните. Във влака имаше климатик, който едва в последната част, накъде преди Девня, започна да отстъпва в борбата с жегата. В общи линии си беше съвсем прилично отиване. На връщане ми изглеждаше по-досадно и неприятно, но това се дължи на други фактори.
Хотел Астория е типичен от соц времето – старичък, горе-долу стегнат, тесни стаи, няма басейн, няма безплатен Интернет, цените са прилични, има работещи климатици. В ал-инклузива за съжаление кафето беше само разтворимо, та от време на време си взимах нормално еспресо от бара. Наливната бира беше добра. Предимство беше и близостта до плажа – няма и 50 метра!
Заведенията по „party street“ дори и в най-човеконаселените привечерно-нощни часове са празни. Но пък пред по-популярните разнообразни атракции дори имаше опашки. Ние се проявихме на блъскащите се колички, бънджи-катапулта, виенското колело, и с някакви папагали – ама истински, шарени едни такива.
Персонала и продавачите изглеждат учтиви, разбрани и усмихнати хора – за разлика от южното черноморие. И още една драстична разлика – за тия 6 дни и половина не чух никъде, ама въобще нито една нотка чалга – чудо! В някои заведения имаше жива музика, но – пак повтарям – без чалга. Готино впечатление ми направи един музикант, който успяваше да се справя с няколко инструмента – синтезатор, китара, саксофон – че и да пее.
По субективни впечатления чужденци бяха около 90 % от почиващите. Предимно румънци, рускоговорещи (което значи не само руснаци) тук-таме немскоговорещи (германци и австрийци). Като цяло румънците се държаха най-невъзпитано – е, не чак откровено просташки, но … да кажа неуместно.
На сина ми морето му се струваше дълбоко, ама страшно се изкефи на вълните. Най-много му харесваше да е близо до брега, и да ги подскача/прескача :). Аз си висях под чадъра, в стаята, и в лоби бара – не съм голям фен на морето и пясъка.
Бяхме заедно с едно приятелско семейство, така че компания винаги имаше.
За цените няма какво толкова да кажа – изглеждаха ми прекалено надути, дори и за такъв уж по-елитен курорт. Но тъй или иначе се бяхме подготвили и психически, и донякъде финансово, че ще си имаме харчове, така че и това не беше проблем.
С едно изключение, което не е интересно, като цяло – почивката беше добра. Някоя друга година – пак.
За финал – малко снимки, клик за по-голям размер. Новите ми тениски това лято са с надписи „NERDS RULE“ и „i don’t need to „get a life“ – i’m a gamer, i have lots of lives“.
Пускайте водата, използвайте четка!
Вече с OpenID, и редакция на страницата „За мен“
Реших и си сложих добавката за поддръжка на OpenID. В Уикипедия има подробни обяснения за какво служи, как се използва и прилага, предимствата и недостатъците. Накратко това е лесен и бърз начин човек да се идентифицира навсякъде в уеб пространството. Със своя личен OpenID може да се логне във всеки сайт, който го поддържа, и да се идентифицира като себе си. Само едно потребителско име и парола навсякъде, където се поддържа този отворен протокол. Повода да се сетя беше, че масовата онлайн игра, която играя, добави възможност за OpenID логване, от което веднага се възползвах. Има много услуги, и стават все повече, които поддържат, макар и в различна степен и по различни начини, някои със забележки, OpenID идентификация. Това е хубаво, добро нещо.
Отдавна не бях пипал страницата за мен, информацията беше поостаряла. Коригирах каквото трябваше и добавих някои неща. Имам още за писане там, но се разсеях и си забравих мисълта, останалите неща които исках да включа … Стои недовършено, знам. Трябва и последователността да редактирам, но няма да е скоро.
„Как да задаваме находчиви въпроси“ също подлежи на актуализация, Ерик Реймънд е направил някои промени в оригинала. И там имам бая неща за довършване, изглаждане и преформулиране; не зная кога ще ми дойде вдъхновението да се занимая сериозно, а не „на парче“. Може би когато ми се появи някаква друга досадна работа, ще се окаже, че преди това е просто наложително да се оправя с превода :).
Спрени членство и регистрация
Общо взето не виждам голям смисъл от членство за настоящия вид и насоченост на блога ми. Тези, които по някакъв повод са се регистрирали като потребители, и които не са ботове, не правят нищо и нямат кой-знае какви екстри и възможности. А и честно казано не съм виждал някои от тях да ме посещават от повече от година време …
Пък и напоследък фъшливите безсмислени спамерски регистрации взеха да ме дразнят, та затова ще спра възможността всеки да може да се регистрира и да стане член.
Ако някой държи, нямам нищо против, с удоволствие ще го добавя ръчно, достатъчно е да ми драсне един мейл, има го в края на поста „За мен“.
Предварително благодаря за проявеното разбиране и извинявайте за безпокойството и усилието :).