Тескта стана дълъг, и си заслужава отделна нова тема. Пък и там беше на английски. За and и запетаята – всъщност съм на мнение, че на английски на повечето места не се слага запетая, общо взето карам по усет – може и да греша, ама това няма голямо значение – нали текста е без фрапиращи грешки … Whatever ;)

Водата е мокра – айде бе :) В някои агрегатни състояния … Погледнах отгоре-отгоре дискусията за която споменаваш – при теб и при Michel. Дори и в този случай ти пишеш за твоите, лични виждания и аргументираш поведението си. Доколко успешно е друга дълга тема ;). Но пак фокуса е върху личността на автора. Така, сега по същество.

Съгласен съм, че поддържането на блог не е индивидуален процес, но е ЛИЧЕН. Водеща е личността на блогъра. Аз искам рязко да разгранича личния блог от другите видове публикации в блогове. Наблягам на това, че душата на човека (донякъде) се отразява в блога му. В стила, в начина на писане, в избора на темите, в ритъма на фразите, в подбора на думите, в междуредията дори …

Ако блогърът не пише за себе си, ако не се съобразява ПЪРВО със себе си, а след това с всичко останало (42), то тогава имаме лек конфликт на интереси. Първо е само разминаване. В повечето случаи автора ще намира теми, които са интересни и за него самия, и за повечето от тези, които той си мисли, че го четат. В един момент тези теми или ще се изчерпят, или ще бъдат заменени от други. Да, но новите актуални теми не занимават толкова блогъра, той се интересува и иска да пише за това, което вече не привлича толкова коментари и посетители. И тук идва първата малка дилема. След това ще има още подобни чуденки – примерно автора намира страшно интересен за него проблем, ентусиазирано и вдъхновено започва да го блогва, но на никой освен на заяждачи/спамъри не му пука. Ще продължи или ще го зареже? Кога ще направи компромиса за повече популярност (или някаква друга причина)? А кога ще спре да се съобразява с читателите си? А няма ли просто да направи по-лесното – да остави гостите му да го водят, а той просто да реагира? Да се носи по течението, вместо да е катализатор?

Искам и да подчертая мнението си – ако в даден блог не намеря неговото лично отношение, искреността му, нещата, които го интересуват като човешка личност, не като професионалист, дори и да пише занимателни и полезни неща, ще усещам липсата.

Ако обаче опре въпроса до комерс … Представи си, че списваш блог за това, как се изкарват пари от интернет. Насочил си се към голяма аудитория, интересен и винаги актуален въпрос – как да се изкарат повече пари. Че и много модерен – как с блогване да се изкарват пари. Имаш малко, но с добра кликаемост рекламчици и връзки в различен формат. Ненатрапващи се, разбира се. Превеждаш и преразказваш сравнително нови и успешни похвати. Споделяш и свои успешни действия. И представи си в един момент да напишеш, че примерно си ударил катерица с колата, харесало ти е, даже си се върнал още един-два пъти да се доразмаже хубаво; или обратното – че си се разревал и си я закарал при ветеринаря на правителствена болница … Пишеш го, защото това преживяване те е разтърсило. Да кажем, че го сътвориш увлекателно, с дълбока вътрешна убеденост, с щипка интроспективен самоанализ и завършиш с изкусно прикрита провокация към четящите. Това определено няма да се впише в цялостната идея на блога, нали? НЕ можеш да си позволиш да пишеш за тези неща, които наистина те интересуват в блог с комерсиална насоченост. А любопитно ще ми бъде по какъв начин може да се върже случката с печалбата на пари от интернет.

Държа на разграничението. Ако човек се опитва да ги съчетава двете – печалбата от блога си, пряко свързана със задоволеността на читателите и интереса на рекламодателите; и личните виждания, човешки чуства, поведение при реални ситуации – аз естествено ще подозирам неискреност в автора. Дори и да не съм прав – съмнението ще остане.

За гостите в къщата – на теория са добре дошли. Обаче да не забравят, че са на гости, нали? Ако ще гледаме филми – ще бъдат такива, които аз харесвам. Дори и не е задължително да харесвам филмите – достатъчно е да не са скучни и неприятни ми по някакъв начин. И филмите, и гостите де :). Та компромиса да гледам не толкова интересен филм е, че държа на някои други качества на определен гост, и считам разликата във филмовия ни вкус за несъществена. По същият начин съм склонен на някои компромиси към някои гости поради различни причини. Ключово е подреждането на приоритетите. Първо аз решавам, че ми се гледа филм. После си мисля, дали да поканя някой или не. А не обратното – ако на гостите им се гледа филм, да попитам кой точно искат и да хукна да го пускам … Но може би нямам висока граница на компромисност, нещо не ми достига прехваленото българско гостоприемство …

За да съм напълно искрен, това последното изявление не е точно така. В състояние съм да поканя вкъщи – и виртуално, и реално – напълно непознат човек – буквално. Правел съм го. Дори без възможност да преценя нещичко за личността му, нито дори външния вид или говор … И съм се доверявал, понякога наивно и сляпо. Без гаранции. И понякога съм си патил много от това. Но във повечето случаи доверието се е оправдавало. И съм печелел от тези си действия (не говоря за парична печалба ;)).

Ако обаче това доверие не се оправдае – тотален игнор на индивида. Ако не и по-зле …

Стига толкоз за момента. Разбира се, разбиранията ми преминават през някаква динамика, тъй че след неопределено време някои аспекти на настоящата теза могат да претърпят изменения, както и вероятно аз ще се променя личностно. Нагоре, надолу, у лево, или в спирала на ъндърът – бъдещето ще покаже.

Поздрав с Любэ – Гитара семиструнная:

Распрощасяя с юностью вешней
Но осталось похмелье весны
Я гуляю веселый и грешный
По безбрежним просторам страны

Я простилса с лубовноу дрошу
На заборах осталса запас
По великому по бездорошу
Я поу я играу длиа вас

• Ану даваы наяриваы гитара семиструнная
  Чего сидет да гореват вед ноч такая лунная
  А ну налеы хеы не шалеы похмелье штука тонкая
  А ну даваы даваы даваы играы гитара звонкая