Доста се колебах и прецених, че в този пост ще се опитам да опиша пътуването по посочения маршрут, престоя и впечатленията си, а концерта на Гама Рей – отделно. Внимание – длъжко е :)

В късния следобяд ден преди концерта успешно се натоварвам от автогарата във Видин на възможно най-късния автобус за София. За из път имам на плеърчето Diva light последния им студиен албум Majestic. Дива-та е с обем 128МБ – при ем-пе-тройки с битрейт 128 kbs се събират приблизително два албума – грубо казано 2 часа музика. Само че албума си го бях направил на variable bitrate с минимум 196, тъй че нямаше място за още един, а и не ми се правеше подборка. Имам обаче друг проблем – затрил съм някъде тапите, та в бързината грабвам някакви слушалки от вкъщи, такива, нормални, за компютър, които не стига, че харчат повечко, но и едната не работи … Както и да е, след няколко песни задрямвам, сприрам музиката, и така в просъница добутвам до междинната спирка на автогарата във Враца. Там десетминутния престой е точно колкото за малка бира и една цигара. Втората цигара не я допушвам – шофьора държи да тръгваме точно навреме, защото, както обясни, и без това ще пристигнем малко по-късно от обикновено – с около 15-тина минути. Оказало се, че техен автобус (на Алексиев), бил катастрофирал, и той щял да кара по-спокойно и внимателно, защото ги дебнели; и се наложи да изслушвам тирадата как винаги шофьорите на автобусите ги пишели виновни, а всъщност неговия колега го били засекли, и нямало наранявания и жертви, а само уплаха, и потрошени превозни средства, разбира се …

Втората част на пътя към София си слушам съсредоточено албума – два пъти – по един път за всяко ухо :). Като пиша слушам, имам точно това в предвид – опитвайки се да различа мелодиите и преходите между инструментите, да се досетя за техниката на изсвирване или изпяване на някои, повечето всъщност, неща, да впиша и визуално ритъма и текстовете – а това е много интересно занимание, още повече, щом става дума за музиката на любимия състав. Доста често се улавям, че просто съм се оставил на насладата – на чистото „харесване“ и преживяванто от бомбастичния силен хеви метъл – без да се задълбочавам в анализаторски уклони. Което също е приятно :).

Централната автогара в София – чувал съм да го наричат архитектурно недоразумение, което може и да е така, не претендирам да имам изграден вкус към архитектурни форми. Пристигал съм и съм тръгвал няколко десетки пъти от там, и не ми е направила чак толкова лошо впечатление. Може да съм безкритичен, защото се присещам за стотиците пъти (от студентските ми и по-късни времена в София), когато ми се е налагало да преживявам едва ли не злощастни приключения на предишната – кално, прашно (в зависимост от сезона), асфалтово, тясно, смрадливо, чалгарско, циганско, пазарско място – паркинга до Новотела – ето онова беше истинско недоразумение, кошмар.

Посещавайки тоалетната, нямаше как да не си припомня едно предишно мое мнение – вторачвайки се в това:

„Мега зле“ – ако наистина там биде забучена някаква реклама, някога … И въображението ми палаво подскача, като се сети как би могла да бъде украсена :)

Наложи се да изчакам малко повече от цигара време посрещачите. Един от най-добрите ми приятели и приятелката му. Чудим се какви да ги къдрим до тръгването на влака – три часа до тогава. Първо пазаруваме някои необходими хранителни и течни неща за из път от измислен магазин срещу централната Ж.П. гара – точно между надписите Sex shop и WC. На единодушното мнение сме, че недолюбваме гарите, а точно централна гара има някаква уникална лепнеща мърсотия (извън темата – знам, че би трябвало да напиша мръсотия, от мРЪсно, но на мен не му звучи добре – все едно да се каже мРЪсува, докато правилното е мЪРсува, нали, просто така ми е благозвучно), витае едно кофти усещане, подтиснатост … Тук вече признавам, че архитектурно е ужасяващо грозно, щом дори и на мен ми прави впечатление. Никой от нас и представа си няма за подходящи заведения в околността, и в крайна сметка чучваме на кафето на тераската. И музиката не беше чалга, бравос!. Преди това разглеждаме малкото, но истинско парно локомотивче, изложено долу, което според спецификациите развивало ужасяващата скорост от 20 (двадесет) километра в час! Позабавляваме се и със стоките, изложени на витрината на някакво затворено за (не)щастие магазинче – като например радио-касетофон от известната марка SQNNY (те това как се произнася?), чинии и тигани TEЕAL (те-е-ал! кой те е еал?), има дори и захранващи кабели за компютър :). Както и някакво по случайност работещо магазинче за „музика“. Въпроса ми дали има нещо поне близко до хеви метъл хвърли продавача в дълбок размисъл, след което ми предложи … Джо Кокър! Явно погледа ми е красноречив, защото добави и Алис Купър и Бон Джови – да не е малко? Ехх …

С помощта на бира и кафе и разговори, или по-скоро наброски от впечатления и идеи, простиращи се от сравнения между настоящата американска и руска военна техника (където съм в небрано лозе), през разни случки и стратегии от Battlefield II, и компютри, и мрежи, и комуникации, и музика, та до безумието на съвременната кино и музикална индустрия, неадекватното и поведение и проблемите, които правят техните подлоги дори и тук, като … Няма сега да преразказвам и да се отплесвам, спокойно ;). В някакъв момент заведението тръгна да затваря, но добро впечатление ми направи бармана, който дойде до нас и каза – допийте си пиенето, стойте, до когато искате – не се притеснявайте, само ще трябва да ползвате този „алтернативен“ пепелник – и си прибра стандартния твърд пластмасов боклук с надпис Marlboro, а на негово място се появи – ух, умиление! – пластмасова мека чашка за еднократна употреба с вода. Какво пък, правилно. Между другото, в приятната компания почти успявам да се абстрахирам от атмосферата на ц. гара.

Двайсетина минути преди тръгването слизаме по работещите подвижни стълбички, намираме перона и се качваме в запазеното от предишния ден триместно купе на единия от спалните вагони. Въпреки, че вагона е от старите, вътре е доста чистичко и приятно, а поне аз потеглих в прекрасно настроение.

Такъф-такъф, такъф-такъф, влака тръгна навреме, а малко след това поразхвърляме дисагите на миниатюрната масичка:

Има и кафе, а с бирите не успяваме да се справим. Иначе си продължаваме задълбочените дискусии по темите, започнати още на гарата. Правим и ретроспекции на някои от хубавите и не толкова моменти и преживявания с приятеля ми. Ако знаете как е, когато не сте се виждали с някой от много време, и при наличие на толкова общи интереси, как минава времето … Девойката по някое време се оттегли на най-горното легло, а ние откарваме до след 3 часа. Е, усещаме се колко късно е станало и се разпределяме – те лягат заедно на най-долното легло, а аз – на най-горното. Средното не го използват, така и не разбрах защо. Не че много спах – някак си така ми върви целият ден още от сутринта; притесненията и проблемите със здравето на малкия, очакването на любимата група и може би самият факт, че съм във тясно легло във пътуващ влак, ми попречи да спя добре. Въртя се насам-натам, завивам се, отвивам се, ставам да пуша, до тоалетна ходя, унасям се за кратко, пак се разбуждам, очилата ми падат … На сутринта разбрирам, че и онези долу не са прекарали по-добре, но все пак е имало полза дори да е само това, че сме лежали на легло със затворени очи.

С малкото останало кафе от снощи се събуждаме на сутрина, оправяме се и слизаме на гарата във Варна – и още тогава виждаме групички, които имат явно същата цел.

Намираме работещи павилиончета и похапваме някакви пресни, но не особено вкусни закуски, пушим по една цигара и се мятаме на маршрутка на път за автогарата. Между другото, май само във Варна двете гари – авто и Ж.П. – са на по-голямо разстояние една от друга. Може и да греша, не съм пътувал кой-знае колко, пък и не съм си поставял за цел да помня коя гара колко е далеч от другата …

Блеейки неориентирано през прозореца на маршрутката, се усещаме, че сме подминали леко автогарата, та се повръщаме малко пеша за освежаване. Мирише си на море … кеф! И добре, че пътя ни е по някаква алея, иначе нямаше да можем да снимаме този ценен кадър:

Същата групичка от влака вече чака на съответния сектор пред автобусчето за Каварна и се подготвя:

Оказва се, че този превоз едва събира половината от купилите си билет. Обаче благодарение на незнайна проява на гъвкавост и организираност, се появи още един частник – явно подготвена резерва – чието бусче събра останалите и успешно ни достави на автогарата в Каварна.

На пръв поглед градчето не ми харесва. Имаме достатъчно време да се опитаме да поразгледаме – не пък ми хареса и толкоз. Факта, че там ще свирят „гамарЕй“ (местните идиоти го произнасят слято с ударение на Е) оправдава всичко. Но за това – по-късно.

Ще споделя как бях резервирал хотел предварително. Девет (9) дни преди концерта се поразтърсих в интернет и започнах да въртя телефони. Тогава разбрах, че е важно да се знае къде точно се намира сградата, в която ще се спи. Освен самият град имало и още някакъв по-скапан квартал, както и плажна зона, а те били на няколко километра от центъра. Та имало практика някои фирми и собственици да си наемат миниатюрен офис в града, а хотела им да е на 5 километра. Също така и вилна зона. Бях говорил с може би двайсетина от тях, търсейки нещо прилично на нормална цена в самият град, обаче – греда, няма, заето. Празник на града, много и най-разнообразни гости … Та от тези, които са в плажната зона, наслуки се обадих и запазих апартамент за трима. Като изключим отдалечеността, всичко останало беше чудесно за тия пари и извънсезонно – по 20 лева на човек на ден.

Обаче разстоянието не се изключва толкова лесно. Първо се разхождаме по главната пешеходна улица – панаири, панаири … И цигани, ама много! И то не прошляци или навлеци или готови за мародерстване групи, а добре облечени, с поносимо поведение, „ентегрирани“ може би, или работници по повсеместните строежи, де да ги знам … но много. И цялата атмосфера си е баш циганска. Например рекламиращия розовия захарен памук с викове: „Айде на Каварненската виагра! 100% мъжественост, 50% женственост!“ И чалга … чалга … и много сергии с много, ама МНОГО боклуци. В центъра, разбира се, пред сцената – кебапчета, кюфтета, пльескавици, наливна бира … идилия. Зачудваме се как ли ще стои Glenn Hughes на този фон – концерта му започва по обяд.

Звъня на телефона, който предвидливо съм запазил, и управителя на хотела ми обяснява, че техния се намирал точно до хотел „Каварна“ – така да сме кажели на таксито. Хубаво, замъкваме се до там – 5-6 километра по асфалтовия път – и висваме пред съседния на нашия хотел. Пак се обаждам, а човека казва, че поради ремонт и строеж на трети хотел точно пред техния, не можело да се мине от централния вход, затова техния бодигард ще мине през оградата, където имало вратичка между двата хотела, и ще ни посрещне.

А ремонти и строежи – бол! Навсякъде нещо е започнато, недовършено, разхвърляни недовършени бетони, пясъци, чували, контейнери, химически тоалетни, прах, камъни, фургони, палета …

Идва бодигарда и се заизвинява многословно, след това ни прекарва покрай
олющената задна част на съседния хотел, покрай оптимистично полупразен басейн (отблизо се оказа полупълен с боклуци), през едни храсти, и до вратата, която всъщност представлява просто изрязана и сложена на панти част от металната ограда. Затваря се по сигурния български начин с парче тел, прекарано през две дупки.

Иначе самото хотелче е доста добро. Състои се от няколко сгради, и понеже е построено на склон, те са свързани със симпатични стълбички. Вътре в апартаментите всичко е чисто ново и изглежда добре, нищо, че е правено с очевидно ефтини материали. Антре, хол с разтегателен диван, фотьойли; кухненски бокс, спалня с шкафчета и гардероб, тераса с изглед. Телевизор, кабелна, CD-Radio-Tape уредба, два климатика, автоматична пералня, готварска печка, хладилник, кафемашина, тостер, миксер, още някакви кухненски джаджи, голям комплект разнообразни съдове, много прибори, бойлер.

Допиваме останалата от влака бира, и след банята се запътваме да видим морето. Мда-а, там си е. Но плажа никакъв го няма. Има пясък, да, който обаче е ограден от ниска каменна стена. На някакви интервали в стената има стълби, които слизат до водата. Има и нахвърляни вездесъщите по нашето черноморие *-ъгълни циментови блокове по вълноломите.

Решаваме да се върнем пеша до града. Подочухме, че има и доста по-кратък пряк път – напряко и с доста стълби – но не го знаем точно. Махвам на някаква кола, току-що тръгваща към Каварна, човека спря, и го питам за този пряк път. Той май не ме разбра – е, вярно, че и гласа ми е мрънкав – та направо ни покани да се качим – и ни закара до центъра.

Дошли са и рокери и мотористи от няколко клуба – освен тези, има още доста групи мотори със притежателите си из града.

Заварваме половината концерт на Глен Хюз. За мен усещането е странно и неестествено – един и половина след обяд, бившия пърпъл пее и свири пред 200-300 човека, а на няколко десетки метра от него хората си щъкат и недоволстват от шума, че им пречи да си чуят любимата чалга … Е, повечето се примиряват стоически – нали са се пременили, наизлязли за празника на града, не може да не спрат за по кафе, кола, или бира и кебапчета … Човека „не беше сам“ – по-късно прочетох, че бил взел много присърце проблема на медичките ни в Либия. Евала, но по-добре да прави това, което може и което му е присърце – като например да пее и свири Burn. Неговите неща са ми прекалено „фънки“, но класиките ги докарва :)

След като си изпя пеенето, кмета и Камен Во с помощта на недъгави помощнички теглят някаква томбола, а ние бързаме да се махнем. До вечерта има много време за убиване, и ръгваме из града. За отбелязване е следният екземпляр, намерил добър начин да оползотвори времето до довечера:

Бая се мотахме. Напред, назад, настрани, нагоре, надолу, наобратно … Хапване, пийване на бира, посядване, после кафе, и същото още няколко пъти. Почти се навивам да влезем в някоя от месните компютърните зали :). Има и две котки, също чакащи за концерта, които се отразяваха по интересен начин във витрината :). Но правим каквото правим, ходим, струваме, и пак обратно на площада. Междувременно техниците на Gamma Ray точно се приготвят за началото на настройките – отидох да ги тествам как се справят:

Техниката е добра, а колоните изглеждат впечатляващо. Оказва се, че е интересно да съм страничен наблюдател по време на фините настройки на звука и техниката. А това отне около два часа на немския екип. Мониторите, инструментите, всичко си е тяхно – само звуковата стена е на Жокер медия. Която направи малко проблеми – не и стига мощност при най-басовия барабан, по някое време омаза цялостния звук. Има си отделен човек, който тества и настройва микрофоните на Dirk, Henjo и кийбордиста. Друг се занимава с китарите на Henjo и Kaj, както и с клавишните. Трети е само за барабаните на Daniel. А основния микрофон на Kaj Hansen и баса на Dirk – явно си ги регулират те самите.

След внимателна преценка на разположението, разстоянията и изгледа към сцената, си избираме място, от което да зяпаме – точно ъгъла на издигнатата с около един метър леха с някакви треви и цветя. Междувременно продължаваме с бирички, после по-големи бири, и естествено цаца и картофки с кетчуп. Особено аз :). Една пчеличка също не изостава с нектарчето:

При разходките установяваме, че се превръща в традиция гостуващите музиканти да ги изтипосват на големи рисунки по стените на блоковете – като например Ковърдейл.

Постепенно притъмнява и температурата пада, задухва и хладен ветрец. Аз съм подготвен с още един по-дебел вълнен пуловер, така че не ми пречи. Постепенно се събират все повече хора:

Снимката е обработена, иначе е доста тъмно – към осем часа привечер. Закъснението от половин час е приемливо, и към 20:30 шоуто започва!

…

А това е края:

Секунди след напускането на сцената започва страхотно впечатляваща заря – в съпровод на Smoke on the water – and fire in the sky! Аз снимам клипче (52MB) с цифровата сапунерка, което се стана доста прилично, а другото апаратче прави снимки с незнайно какви настройки, но резултата са красиви ефекти, като този, или това, и това, а последната дори ще я изтипосам (предупреждение – четирите снимки са възголеми):

Успокояваме се малко и вървим известно време пеша, докато хванем такси към хотела. По време на шоуто ми идваше да се съблека по тениска :). Определено имам нужда от душ, чуствам се прекрасно изморен от куфеенето, а гласа ми започва да пада и дращи. Пийваме по един парацетамол с горещ чай, малко си лафим за току-що преживяното и полагаме морни (леко схванати) тела.

На сутринта ставаме сравнително навреме, ободряваме се с нескафе и цигари, и поредното такси ни откарва на баничарницата, опа, имам в предвид автогарата на Каварна – имаме влакове да хващаме от Варна. Там ни чака проблем – билетите за следващия автобус, всъщност малък бус, са продадени, както и за по-следващия. Оказва се, че организаторите на събитието не са помислили за транспорта на обикновените хора след концерта. Успяваме да убедим продавачката на билети на гишето – една непукистка лелка – да провери по телефона за места в някакъв преминаваш транзитно пореден малък бус, изчакваме го и се затътряме във Варна. На ЖП гарата имаме известно време, след заверяването на билетите, и след кафе на крак, влизаме в едно прилично (като за гара) заведение, където има два компютъра с интернет. И нямат шел от типа Кайовас, тъй че връзваме апаратчетата за кратък преглед на заснетото – клипчетата от концерта не са добри, но част от снимките стават. Звука също не е хубав – на живо звучеше по-качествено!

Уморени и малко депресирани от очакваната скука по време на продължителното пътуване до София – ех, защо няма спални вагони през деня :( – бързаме да заемем едно празно купе. Освен физически, аз изтощен и емоционално. След проверката на билетите се разлагаме по седалките, напразно надявайки се, че ще цари такова спокойствие през целия път … Всъщност доста подремнахме, успяхме да отклоним и разубедим – с обстановка, поведение и други мирни и не груби методи потенциалните нарушители за сравнително продължително време. Обаче пренебрегвайки всичко това, в един момент влезе и се настани мама с детенце на около 7-8 месеца и огромен сак. Аз геройски се опитах да продължа – но не, безмислено. И вече се налага да затваряме прозореца, да не пушим вътре, да не говорим на висок глас, и да търпим ненавременните пронизителни опити на чедото да говори. Тежко … е да си свиня и да няма кой да ти забърка :). Това е опит за самоирония. Скука и досада – изпушвам почти цяла кутия цигари в коридора, накрая вече ги паля само по навик, дори ми е кофти, но какво да се прави. Няма нищо за четене, не искам да слушам отново студийното звучене на Gamma Ray – някак си нередно ми се струва след концерта им.

Най-накрая се смъкваме в столицата, живваме от прохладния нощен въздух. Тая смътни надежди, че ще има късен автобус до Видин (влак знам, че няма) – но не, нищо подобно. Хващаме такси към квартала на спътниците ми, и там похапваме стабилно в някакъв китайски ресторант преди прибиране. Мм-м, друго си е – въпреки наслоената миризма от БДЖ вече се чуствам почти човек! Купихме цигари от месно магазинче, където на излизане ми обърнаха внимание на поредната тъпа идея на някой рекламен колос:

Не знам кой си ти, не ме и интересува, разбрах кой е баща ти, но за майка ти … само хубави неща …

А в квартирата на приятелите попадам на тази много показателна и полезна диплома:

От там написах предния пост и качих две клипчета (едното в грешна директория) и снимката. А на сутринта таксито ме закарва до първия автобус в посока Видин – 7:30. Безбожно рано … но след обяд трябва да съм на работа.

В сравнение с предния ден пътуването не го усещам. Още с качването окупирам последния ред седалки – единственото място в автобус, където пораснал човек с нормални размери може да легне в цял ръст. Будя се от време на време, но дори не слизам на междинната спирка. Естествено, не мога да се отпусна напълно – отзад друса повечко, пък и седалките са тесни, трябва едната ми ръка да е постоянно вкопчена или заклещена в процепа между облегалката и седалката, че да не се изтърся :)

Пристигам нормално, хващам последното такси от редицата, за да имам време да се пооправя в къщи, виждам се с наличните в момента членове на семейството – за щастие малкия е по-добре – и отпрашвам да довършвам работния ден. Как съм се справил – да каже работодателя, определено беше снизходителен :).

От мен засега – толкоз. Старал съм се в текста да няма грешки, но не съм се престаравал. Едва сега намерих време да попиша сериозно и на спокойствие. Може избора на начина за писане все едно в момента се развива действието да не е удачен или изпълнен добре – но надали ще правя големи редакции. Част от снимките са редактирани поради различни (важни за мен) причини. За самия концерт ще пиша друг пост, но няма да е дълъг, ще има кратко некачествено видео.

Този месец ще има и концерт на Blind Guardian в София. Надявам се организаторите да не се издънят. След това са INXS на първи юни, които може да пропусна, но със сигурно ще видя мейдъните на четвърти! И току-що разбирам, че на сайта на община Каварна има нови попълнения:

28-30 юни 2007 г. – “Kaliakra Rock fest”

• 28 юни – Heaven and Hell
• 29 юни – Motorhead
• 30 юни – Manowar

Олеле … Започвам да работя по въпроса „търсене на приятел/познат/непознат с автомобил за съвместно пътуване“. И очаквам предложения на contact-at-assenoff.net – сериозно, наистина търся шофьор с кола и две седящи места! Дори съм(сме) склонен да обмисля(им) поемането на разходите му. Това вече не е актуално – имам си автомобил :).