Уикенда прекарахме в селото на родителите ми, да видим малкия. Не бях ходил там от … забравих колко, но много време – май миналата година пропуснах, може би от по-миналата не бях стъпвал. Нямам и особено желание, освен „при други равни условия“, но това е друга тема … Въпреки, че първите си седем години съм прекарал почти изключително там (не съм ходил на детска) под усилените грижи на баба и дядо. Не беше лошо, но тогава си беше за тогава. Това ми е и дежурния отговор на въпроса къде ми се губят първите седем години – което си е самата истина :). Както и да е. Нещата изглеждат почти непроменени – както са били преди 30 години, а съдейки по спомените на по-дъртите – дори както преди 50-60. Снимах доста, пускам повечето неща (не само хубавите, има и безинтересни/бездарни) тук, затова е и тага -more- (клик върху снимките за по-голям размер) :).

Транспорта от Видин до Златия е много зле – особено за нас, като нямаме лично МПС (нито книжки, нито планове за моторизиране). До самото село – 85 км. – директен автобус/влак/метеор няма. Намира се приблизително по средата между Лом и Козлодуй, но малко в страни от „главния“ път. На 5 км. от река Дунав, в подножието и на склона на плодородната област (плато?) „Златия“. С жена ми излязохме по-рано от работа, за да хванем „плевенския“ автобус, тръгващ в 14:45 от автогарата във Видин, който пътьом да ни спре на Вълчедръм – най-близката до Златия спирка от маршрута му до Плевен. Бусче Пежо, вози общо взето поносимо, работещ климатик, само дето е тясно. Пътят до село Добри Дол е добре, след това почват мъките. Особено зле е участъка около село Орсоя, където има многогодишно свлачище и на различни периоди от време асфалта (и селото, сградите, инфраструктурата … всичко) се мести настрани, пропада … Има една многозначителна приказка „Пропаднал като Орсоя“. От град Лом, през село Мокреш до град Вълчедръм, където ни чакаше баща ми с жигулата, за да ни закара до самото село.

Както и очаквах: комбинация от обработена и дива природа, много зеленина (въпреки частичния недостиг на вода), много животинки, също и немотия, тук-там повечко мръсотия, голямо спокойствие (въпреки неуредените неща), прекрасен чист въздух.

Синьото небе:

Официалния „централен“ площад на село Златия, около него са и по-нормалните кръчми и магазини:

Както винаги, семейство щъркели си бяха свили гнездо на върха, (това е най-голямото оптично приближение, на което е способно апаратчето, опитах и с цифрово, но не е добре):

Асфалтирана е само централната улица, до нашата къща се стига по този „черен път“:

Повечето зеленина покрай „пътя“ е от бодливия (но затова пък вкусен за магаретата) вид:

Е, налага се да изчакаме малко останалите участници в движението:

Така изглежда имота от другата страна на пътя (да, има къща, и не, никой не живее там):

Мощна руска машина е паркирана пред по-горните съседи:

А ние сме най-накрая в къщи:

Мда-а, позната гледка до каменното корито:

Това се намира „под коша“ (сайванта) от едната страна:

И от другата:

Освен лук, дърва и другите видни инструменти и/или откровени пластмасови и дървени боклуци, там се съхраняват и царевицата, пшеницата, ечемика, житото, боба и слънчогледа.

Изглед към „задния двор“ и кучето-стражар:

Открай време проблем през летните месеци е водата. Налична е два часа сутрин (безбожно рано) и два часа след обяд. Като се има в предвид, че първоначално до идването и по тръбите „шурти“ въздух, а към края струята е почти незабележима, това прави общо около 3 часа вода на ден. През това време трябва да се полеят всичките растения (а в двора те са много) и да се заредят наличните съдове:

Въпреки, че все пак водоснабдяване има, канализация – няма. Решението е естествено, логично и нормално за региона: old school външен кенеф (дупка в земята, две напречни дъски, покрива е пожелателен), но с екстри (забележка – да подсетя нашите да добавят ароматизатор и плакат):

Под чардака:

Почти веднага след пристигането се освежих с ябълки „петровки“ – малки, но невероятно сладки и вкусни:

Едната писана дойде да ме инспектира (име: Пипишко):

И след това си полегна на сянка:

Другата котка се задоволи да ме разучи от разстояние, решила да не изневерява на мързела си в жегата:

А Пипишко съвсем се разчепи:

Фасадата на къщата:

Прозорец на първия етаж:

Стълбите към втория етаж (дървената стълба е към тавана):

Комуникациите – скоро не бях виждал функциониращи телевизионни антени:

И работещ телевизор „Юность 402В“ (е, в момента на снимката е изключен; но гарантирам лично, че функционира!):

Отоплението през зимата е с печки на твърдо гориво във всяка стая, в която се живее – засега обаче уреда е изнесен навън:

В задния двор освен дървата, колците и клечките:

И царевичака изненадващо откривам бостан – преди го нямаше:

С хубави пъпеши и дини:

Така изглеждат стопанските постройки, гледани от задния двор. Все пак има пътечка, малко напред и после у лево:

Внимателно провирайки се, открих това … насекомо, нещо от сорта на водно конче, но май не съвсем?

Имаше и плитки дупки в земята, с тунелчета май, не знам от какво ще да са – към 5-6 см. в диаметър:

Осведомих се и за теленцето (наистина е относително малко):

Прасенцето (ох, леле, пържоли!):

И кокошките:

Не липсваха и оси, налазили окапалите поради презряване сливи:

Самата слива:

Имаме си и орех:

Черници:

Малини (презряли вече):

Круши (те пък са още зелени):

Грозде (също неузряло):

Праскови:

Кайсии:

Ябълки:

Зеле:

Син домат:

Пипер:

Чушки:

Това не знам какво е, но пак е някаква подправка Моркови:

Магданоз (мерудия):

Краставици:

И разбира се – домати (с колците):

И още много най-различни растения в двора. Имаме и градина, която е в другия край на селото, с още повече неща, но там не снимах. А на нивата, която е горе, на полето, не ходихме.

По-късно, като се захлади, тръгнахме на безцелна обиколка из селото с жената и сина, и видяхме тази интересна пейка:

Естествена неподдържана морава:

Паркирано характерно селско превозно средство:

С мощност една конска сила:

И приятно оформено дворче с добре направена алея, варосан стълб на борчето и кратунки на импровизираната оградка:

А привечер отидохме с колата до близкото село Долни Цибър на Дунава (с 99.9% циганско население):

На кея, където преди е спирал метеора, сега има бар, само че нямаше никой там:

Между другото, острова срещу селото е някакъв резерват:

Разходихме се до малкото останали лодки; преди Долни Цибър е бил едно от „най-рибарските“ селца в околността, но с измирането и изселването на българите и турците, са останали не повече от десетина истински рибари (навремето са били стотици):

По брега е пълно с малки жабки:

Иначе по Дунав имаше относително голямо движение – за краткото време, докато бяхме там, минаха два кораба – единия:

И другия:

Изгледахме залеза с кеф:

Наистина красиво:

И тъй като задуха, стана мрачновато и студено:

Прибрахме се. По време на вечерята котката нещо зяпаше и дебнеше, така и не разбрахме какво:

И ни фиксираше с очи като фарове – буквално:

На другия ден малко преди обяд отидохме на плаж на Дунава, по пътя срещнахме класически комбайн:

На плажа имахме съседи:

На острова имаше и хора на палатки:

Човека във водата е баща ми – който въпреки, че е на 63 години, е в чудесна кондиция и с по-добра фигура от мен ;). Не случайно – бил е треньор по плуване, и не си е позволил да се отпусне …

Докато се плацикахме, покрай нас мина, бавно пърпорейки, симпатична дунавска … яхта?

Малко завидяхме на хората – сигурно е голямо удоволствие да се шматкаш безгрижно по реката с такава уютна лодка :).

Иначе храната беше чудесна – майка ми прекара доста време в готвене, всички имахме апетит, а вкуса на салатата от прясно откъснати, истински натурално отгледани домати и краставици е несравним! Жалко само, че сина ми не обича плодове, зеленчуци и месо … Но си умира за боклуци от сорта на кроасани, чипсове, банички, солети, шоколади и прочие. Все пак, с убеждаване и малко изнудване успяваме да го накараме да хапне и полезни неща.

На другия ден вече се налага да си тръгнем, този път с „козлодуйския“ автобус, който всъщност представлява ЗИЛ ПАЗ 672, чието купе е преправено (а това друса ужасно, особено на задните седалки, с него пътя до Видин е към 2,5 – 3 часа):

Баща ми ни закара до разклона на „големия мост“, откъдето да го хванем (не минава през Златия):

Реката Цибрица минава там:

Както и през селото ми. Малко по-нагоре има яз, който става за къпане, но не успях да го снимам – само обрасли брегове:

Голямото слънчогледово поле наблизо на фона на хълма:

И така напуснахме този регион на дунавската хълмиста равнина:

Back to the city :).