Тази чернова виси от няколко години – сега ми скимна да я пусна. Става дума за ходенето ни в Троянския Балкан, и по-точно до с. Чифлик през лятото на 2008 год.; има и снимки – клик за по-голям размер.
Уговорката беше жената и сина да идат до там директно – с автомобил на един добри познати, които бяха тръгнали на море. Те трябваше да останат да ме изчакат в Шипково, като се настанят в предварително резервирания за един ден хотел. Тъй като за мен нямаше място в автомобила, трябваше да пътувам с автобус. Не знам защо решихме, че няма голямо значение (от гледна точка на изгубено време и похарчени пари) дали ще мина през Плевен или през София. И така, хващам рано в неделя сутрин първия автобус на Алексиев, с няколко стотин MB музика и придремвания стигам към девет и нещо на централната автогара в София. Оказва се, че най-скорошния автобус до Троян е в дванадесет и половина. Какво да правя през това време … Първо малко ползване на безплатният Интернет на гарата:
Бутоните горе, над топчето, което играе ролята на мишка, са съответно лев и десен … като десният е изключен. Също така клавиатурата няма клавиши от сорта на ALT, CTRL и други, не намерих начин за превключване между кирилица и латиница, иначе достъпа беше с прилична скорост. Нямаше опашка, само изчаках преди мен една лелка да си провери пощата в абв. Мотах се, гледах и четох разни други неща из мрежата, и странно – все още никой не се нареди зад мен, очаквах при безплатен нет, и то на централна автогара, едва ли не да има опашка до вратата. Другия … „киоск“ ли, айде нека терминал да е, въпреки че редеше реклами на фирмата-доставчик, нещо не му работеше топчето, мишката де.
До обяд – време много. Потърсих някакви поносими фантастики в тамошната книжарница – йок, само модно фентъзи на кило (на тон по-скоро) или прекалено стари шлагерни класики или малоумни фантастични екшъни с продължения. Мръднах до централна ЖП гара – там в две книжарници – същата работа. Почудих се още малко и реших, че ще ида до НДК-то – по спомени там все би трябвало да има по-заредени книжарници. Речено-сторено. Тръгнах пеша. А София в неделя сутрин през почивния сезон изглежда направо неестествено притихнала, пуста, все едно бомба е паднала. Наистина странно усещане. Само едно-две кафенета отворени, нищо друго. По пътя заваля, но прецених, че не си струва да спирам. Около НДК също нямаше хора – обиколих малко базара долу – имаше отворени магазини, предимно с боклуци, и със скучаещи продавачи. В другия край на подлеза намерих отворена книжарница с по-богат избор от заглавия. Избрах си „Макатрицата“ на Братя Робертски и „Радиото на Дарвин“ на Грег Беър. Книгите биват. Първата е опит за саркастична пародия на филма „Матрицата“, по-скоро успешен. Втората не е фантастика въобще, но става за четене. Нищо особено.
Върнах се до гарата с трамвай, за да имам време да седна за кафе и цигари преди тръгването на автобуса. Билетчето станало 1 лев, неприятна изненада, не виждам нещо да се е променило към по-добро в обществения транспорт, че да оправдава покачването на цената. Както и да е.
Хванах автобуса за Троян, четох, дремех, и успешно пристигнах на време. По пътя неколкократно говорихме с жена ми – оказало се, че Шипково нещо не им е харесало, там правили някакви рокади … Хотела бил сравнително далече – и от селото, и от курорта (не разбрах по какви критерии са сметнали далече, но все пак сме с дете на 6 години, така че за него наистина може и да е било далеч). Отказали се, и намерили някаква бабка, рекламираща вилата си, или къща за почивка, както му казват, и без много да му мислят се съгласили за днес да сме там. Оказало общо взето мизерия – тоалетната е външна, сградата е паянтова, влагата се е просмукала навсякъде, нищо не се затваря нормално – нито врата, нито прозорци, одеялото било буквално мокро от влага. Та семейството само оставили багажа там, отказали се от плановете за следобеден сън и тръгнали из селото и курорта.
Добре, че в Ловеч живее и работи една от най-добрите приятелки и състудентки на жена ми, с която се познават и поддържат стабилна връзка още от времето на съквартиранстването. Плановете се формираха така: Аз изчаках приятелката, мъжа и и по-голямото дете да тръгнат от Ловеч и да ме вземат от гарата в Троян с техния автомобил, след това да идем то Шипково, да вземем и жената и детето, и после ще решим какво да правим. Хората се оказаха много приятни, готини, весели, услужливи, докато се возехме консултирах човека по разнообразни компютърджийски аспекти.
Та сбрахме се всичките в колата. Аз също установих, че Шипково не ми уйдисва – басейна с минерална вода е прекалено малък, навалица, селото е усойно и тясно, та дружно и единодушно се понесохме към Чифлик. Там намерихме някаква общо взето поносима вила, в която стаята за трима беше 40 лева за ден (при престой повече от 7 дни – отстъпка – 30 лева на ден). Оставихме големите багажи, и се върнахме в Троян. Докато останалите хапваха и си приказваха, аз щраках наоколо:
После нашите приятели ни върнаха в Чифлик, разбрахме се с тях след три дни, когато са свободни, и те да дойдат за един ден с нощуване.
Селото Чифлик на пръв поглед не се оказа по-различно от Шипково, но все пак има разлики. Не е толкова усойно, самото село и курорта са по-близо, някак си цялостното впечатление се оказа по-приятно. Срещнахме конско семейство:
Обществения минерален басейн е с олимпийски размери.
Температурата на водата беше към 36 градуса, а от душовете – 38 градуса. Спасител нямаше. Ползването на шезлонг и чадър се плаща допълнително. Едното от барчетата не работеше.
Около минералните извори има няколко нови хотела – повечето кокетни и приемливи, но по-скъпи, отколкото можехме да си позволим – в най-евтиния стая под 80 лева нямаше. Стаята ни във вилата имаше собствена баня и тоалетна, топла вода от слънчеви панели и бойлер, приемливо чисто, поносими мебели, тераса. Кухнята на сградата – с разните там печки, хладилник, скара, котлони, съдове, прибори, подправки и прочие беше на наше разположение … не че я използвахме много. Повечето пъти се хранихме по околните ресторантчета. В дворчето на вилата имаше интересно сковани от цели дървета маси и пейки. Телевизора не работеше, и сина ми не беше доволен от този факт. Добре, че бяха двете малки забавни котета, с които се харесаха взаимно и прекараха доста приятни моменти :)
Времето беше хубаво:
И въпреки че духаше, беше слънчево, зелено и приятно:
С красиви залези, след които бързо захладняваше:
Интересно решение на някакви почиващи – на палатка в съседно дворче:
Характерните пластове скали в региона – около извиващия се покрай реката път:
Реката е Бели Осъм:
Малкия водопад – отблизо:
Водата в рекичката:
Изглежда толкова прозрачна и чиста:
Ръждясалата табелка на народен парк централен Балкан:
Между другото, покрай пътя, на една ръка разстояние, растат много вкусни полу-диви къпини (нали това са къпини?):
Покрай вилата пък имаше цветя, които си отварят цветчетата само вечер-нощем:
Единия ден отидохме и на басейните на хотел „Балкан“, който приема посетители, които не са гости на хотела, ако има места, срещу разумно заплащане:
А това е температурата на минералната вода:
Детския басейн се намира в ляво на снимката (не се вижда целия), малък е, малко под метър дълбок, отделен е с оградка и стена от големия. Джакузито е малко, кръгло и плитко – в дясно. Топилните са в дъното на снимката, и представляват плитък кръгъл басейн, разделен отвътре на три части. Водата в едната част наистина беше гореща, ама много – нищо чудно наистина да е 48 градуса. Направих плах опит да тествам, постепенно, бавно потапяйки си краката до колената, издържах известно време, изчаках малко и … и това беше, стига толкоз, тая горещина не е за мен :). В цената е калкулирано ползването на шезлонг, масичка и чадър, барчето работеше, с музиката не се прекаляваше, но и тук не видях спасител.
Общо взето беше доста приятно и разтоварващо, като изключим едни неприятни моменти в края, които няма да ги споменавам, че да не развалям настроението :). Важното е, че ни хареса, и по-късно, когато вече имахме кола, пак си направихме лятната почивка в Троянския Балкан!