Кървава Коледа

Сивото зимно небе притиска града. Белезникавите валма на мъглата разтягат пипалата си, пъплят бавно, полека обгръщат всичко и размиват очертанията на сградите. Стелят се и тихомълком покриват мрачните релефи на белезникавата кал, наситена с ръждиви петна на засъхнала кръв. Въздуха сякаш скован от страх стаен, а изтощената от битката с нощта утрин се опитва да пробие тежките облаци. Те, надвиснали като оловен похлупак излъчват почти осезаема заплаха. Студа реже с наточен кинжал и капки мъгла се стичат по полите на зимата. Воя на вятъра заглъхва като скърцането на портата, заглушено в уморена безнадежност.

Умислен губернатора запретна ръкави , за да намести резето на портата. Нощната стража изплува от сенките за да помогне на своя водач. Уморен от усилието, бършейки потно чело въпреки студа, той се вгледа в нашареното от белези на дребна шарка лице на копиеносеца. Замръзнала струйка гной проблясва изпод провиснала очна превръзка. Безмълвния обвинителен поглед на другото око го кара да извърне глава.

Погледа му се плъзна по изнурените и замръзнали треви и се впи като пиявица в превития гръб на войника, който се бавно стопи в мъглата. Губернатора сведе глава, пое си дъх и изнуреното му тяло пое по познатата пътека към потискащо празния склад. Леко убождане в крака го кара да спре. Причерня му. Глада като стар разярен звяр го захапа и напомни за себе си. Стария войн впи замръзнали пръсти в подметката на разпарцаливения си ботуш и напипа странично разцепен връх на стрела. Мъжът потъна в спомени за отминали години , когато децата играеха с кончета, а не с останали трофеи от битки.Спомените се стопиха и действителността го прегърна с грубите си ръце. Огледа парчето в ръката си и го захвърли с отвращение в тревите.

Освен воя на вятъра и стоновете на мъглата ухото му като че ли долови странен звук. Косъмчетата по врата му настръхнаха осезаемо и онова странно усещане за беда го обви като мъглата. Огледа се за часовоя, който трябваше да пази дори и в този ранен час. Очите му срещнаха само стената на работилницата и оцелелите останки на опожарената наблюдателна кула. Погледа му се плъзна по стената до нишата на мангала, където мярна ботушите на белязания страж. Тръгна към него с въздишка, защото знаеше колко е излишно да крещи, да се кара и наказва войника, напуснал безсмисления си пост. Стража не помръдна, а губернатора усети надвиснала опасност.

Тренираният слух на воина долови звука на прокрадващи се стъпки. С едно единствено отработено движение той се завъртя, извади ножа си и със силен замах го заби в незащитените гърди на промъкващия се вражески шпионин. Острието се плъзна по реброто, премина през сухожилията, и потъна в черното сърце на врага. Тялото на шпионина потръпна в предсмъртна конвулсия. И сякаш за да покаже триумфа си с угасващ поглед върху трупа на мъртвия пазач, и последната искра живот изтля безволево вперена в бездушното безразлично небе.

Все още под въздействие на бушуващия адреналин, губернаторът усети още едно присъствие зад себе си. С рязко движение измъкна ножа си от гърдите на мъртвеца, завъртя се със замах … и спря на косъм от тънкото вратле на едничката си оцеляла рожба. Детето носеше клонки елха и малко дървено конче. „Тате, Коледа е …“ промълви уплашеното дете, а гласчето му потрепери страхливо и заглъхна. Очите му се окръглиха от ужасено неверие, проследявайки стичащите се капки кръв от ножа. Кървави язви върху белия снежец. Невинността си отиде завинаги от детските очи, които сякаш запечатваха смразяващата сцена – трупове, прясна кръв по острието , и тежко дишащ отчаян баща-убиец.

Час по-късно пред укреплението застана вестоносец от вражеските войски, обсадили града. Носеше официално предложение за временно спиране на бойните действия по време на коледния празник. Без да се колебае, губернаторът прие предложението. Вестоносецът отнесе отговора на обсадния генерал, и всички гледаха първо с неверие, а после с надежда как пълчищата вражеските войски постепенно се изтеглят. Дотича един от стражите, които наблюдаваха пристанището и докладва, че морската блокада също се оттегля.

В главата на губернатора се зароди рискован план. Изчака всички здрави мъже да се съберат в резиденцията – единствената останала сграда със стени и покрив, която можеше да побере оцелелите. Хората си шушукаха на групички, гледайки как могъщия войн поглажда с ръка рамката на най-ценното притежание – позлатената арфа, подарък от краля. Инструмента заемаше почетно място в сърцата на хората. Беше докаран още с основаването на колонията, със специален кораб. Поддържан старателно и с много любов, беше озвучавал не едно празненство в отминалите щастливи дни на разцвет. Губернаторът посегна към струните, изви се звук напомнящ детския плач и разговорите секнаха. Поглед му обходи едно по едно лицата, намирайки в тях страх, отчаяние и безразличие, но и надежда, решителност и смелост. Започна директно, без предисловие. В очите му се разгоря опасен, но вдъхновяващ блясък, гласът му укрепна и закънтя по-мощно с всяко следващо изречение.

„От два дни нямаме храна. Посевите са стъпкани. Всички животни са убити или изядени. Снощи водата в кладенеца замръзна, вино дори не помня колко отдавна не сме вкусвали. Заредихме с последната сяра огнестрелните оръжия. Въглищата свършиха още миналата седмица. Дървата ще стигнат до утре. Други няма. Няма и с какво да поправяме броните. Половината остриета са изпочупени. Няма и лекове за ранените, остана ни само едно – надеждата.
Ние няма да се предадем, защото надежда винаги има!
Враговете ни лекомислено и самонадеяно ни дадоха шанс да победим проблемите си. Не се заблуждавам, че са далеч – зная, че дебнат от разстояние. А на нас толкова ни трябва. Това може би ще ни е достатъчно.
Защото тази коледна вечер ние няма да празнуваме.
Ще строим салове. За последно ще се опитаме да бъдем горди, и да се измъкнем от лапите на чудовищата.
Ще бъде трудно, но не е невъзможно. И сме длъжни да го направим. На всяка цена. Ще избягаме, за да можем, ако не ние, то поне нашите деца да отмъстят на враговете ни! Ако празнуваме сега, ще празнуваме утрешната си смърт. Защото умрелите губят, само те нямат надежда!
Как ще го направим?! Ще разрушим резиденцията заради гредите. Ще вземем дърва и трупи от всички сгради, които могат да се използват.
От всичко, което е дървено!
Дори и от това …“

Губернаторът изрита арфата, която заплашително се наклони . От удара разкъсаните струни изплакаха от болка и безсилие . Воинът усети как вътре в него нещо се къса. Обърна се и се насочи към близката открехната врата, за да скрие напиращите сълзи. Там съзря обнадежденото лице на сина си, който сякаш вече не се страхуваше. Не, ужасът от смъртта никога нямаше да изчезне; всъщност страха му беше подтиснат от упованието в безграничната бащина сила и воля. „Татко, аз ти ВЯРВАМ – ще успеем!“ Воинът клекна, погледна го сериозно в очите и му заговори искрено. „Сине, не е сигурно. В безизходица сме. Това е дързък, неочакван, но много опасен отчаян ход. За нас не знам, но съм убеден, че ти – да, именно ТИ – ще успееш!“
Всички се впрегнаха в изтощителната работа, дори и леко ранените се включиха. Гладни, с окъсани дрехи, недоспали, уморени до смърт, премръзнали … Но с несекваща воля, неуморно подтиквани от губернатора, успяха до вечерта да сглобят два сала. Багаж, лични предмети, храна, вода, оръжия – всичко това трябваше да бъде зарязано. Докторът се приближаваше с решително изражение, спря и заяви: „Говорих с всички тежко ранени. Ще останат тук. И аз със тях. Вие тръгвайте, докато има мъгла, в която да се промъкнете около морските патрули.“ Губернаторът се опита да отговори, да спори, но просто никакви думи не можаха да излязат от устата му. Докторът го прегърна и го разтърси. „Да, зная. Ужасно е. И никога не си предполагал, че ще ти се наложи да взимаш такова мъчително решение. Но сега нямаш избор. Ти си им необходим – жив, за да окуражаваш, напътстваш и спасяваш тези, които има смисъл. Стегни се и занимавайте! Мен не ме мисли – дъртак като мен се е примирил отдавна.“ Губернаторът продължаваше да мълчи, а мъката в очите му говореше повече от всички думи. Бавно започна да обиколя походните легла в санитарната палатка. Спираше се при всеки един ранен, мълчаливо поставяше ръка на челото му, вглеждаше се, сякаш за да го запомни завинаги, целуваше бащински бузите им и продължаваше. С всяко спиране бръчките по лицето на стария войн се вкопаваха все по-дълбоко, а раменете му провисваха с всяка крачка.

На изхода го посрещна сина му. „Тате, полунощ е?“ Губернаторът тръсна глава, изправи снага, прегърна сина през раменете и закрачиха към пристанището, докато очертанията им се размиха в тъмнината. Докторът гледаше след тях с последната усмивка в живота си, докато стенанието на един от ранените не го прекъсна. Сграбчил последните заредени мускети, потъна в палатката.

***

Вече няколко часа се влачеха в открито море. Вълните бяха ниски, но някои от тях обливаха саловете, причинявайки парещ студ в краката на хората. Ледените пръски от греблата жилеха незащитените лица и ръце. Мъченици от тези скромни спасителни салове умираха, потънали в безпаметната снежна смърт. Губернаторът започна да губи надежда. Мъглата се беше вдигнала, но луна нямаше. Посоката беше вярна, но само по звездите не можеше да прецени какво разстояние са изминали и колко им остава до съседния остров от архипелага. Сякаш се клатушкаха вечно, в някакво безвремево усещане за вцепененост.

Воинът се сепна. На другия сал хората се разшумяха, сочеха нещо. На изток се развиделяваше, и всички с удвоени усилия загребаха към очерталия се на бледото зарево мрачен базалтово-гранитен бряг. Губернаторът им даде знак да пазят тишина, и напрегнато се загледа в острова. Да, бяха пристигнали, но не можеше да слязат на скалите, без да се разбият. След кратък напрегнат спор поеха наляво, и не след дълго наближиха малка рекичка, която се вливаше в морето. Около устието имаше малко пясък, натрошени камъни, храсти, няколко ниски дървета и като че ли достатъчно място за спиране поне на единия сал.

Докато се приближаваха бавно, губернаторът се мъчеше да усети какво е това, което го тревожеше едва доловимо. Прокара ръка по ледената вода, намръщи се … Потопи цялата си глава във водата и го чу отчетливо – тътен на двигатели, задвижващи масивните перки и греблата на парни тарани. Най-малко пет. Идваха с пълна скорост в тяхната посока.

Хората зарязаха всякаква предпазливост. Първия сал се удари тежко в брега, наклони се, няколко деца изпаднаха и течението на реката ги понесе към морето. А храстите на брега сякаш изригнаха! Страховити варвари с дрезгав рев изскочиха от всяко възможно прикритие, и започнаха да покосяват безмилостно с бойните си брадви беззащитните хора на първия сал. Въздуха се изпълни с нечовешки писъци, докато черепи се пръскаха, смесваха се с отвратителния звук на трошещи се кости под метални остриета, а фонтани кръв бликаха от разпарчетосаните тела и обагряха цялата река в розово. Жестокото клане приключи за минути. Точно насочена брадва, с още полепнали по острието парченца плът, покоси едно от децата, което се опита да се спаси от ужаса Друго дете размаха безпомощно ръце за последен път, докато червените води на реката се сключиха над главата му. Единствен сина на губернатора, прегърнал дървеното конче, се беше насочил решително странично към брега, по-далеч от саловете. Няколко неточно хвърлени брадви цопнаха около него.

Водачът огледа оцелелите съграждани на сала около себе си. Те все още бяха в шок, някои едва сега осъзнаваха неминуемата безнадеждност на положението си. Звукът от парните тарани се приближаваше застрашително. Губернаторът се обърна и ги видя – петте издължени силуета, пяната около кила на корабите, приближаващи се бързо право към тях. Няколкото облачета дим му подсказаха, че току-що са стреляли с предните оръдия. След секунди долетя гърмежът заедно с гюлетата, които вдигнаха облак от пръски на метри от тях, принуждавайки паникьосаните хора да се скупчат безпомощно в другия край. Салът се наклони опасно, нашия войн импулсивно промени стойката си, за да запази равновесие. Знаеше, че следващото прицелване ще е смъртоносно.

На брега синът му успя да се изтегли от водата с помощта на корена на близкото дърво, все още стиснал дървеното конче в другата си ръка. Един от варварите го забеляза и се затича се към него, вдигнал брадвата си в широк смъртоносен замах. За губернатора времето сякаш спря. Извади прецизно балансирания си верен нож с гравиран фамилен герб. Присви очи, опитвайки се да се прицели въпреки клатушкането на сала и невъзможното разстояние. С мощен замах от цялото си тяло, концентрирал в едно единствено движение огромния си боен опит, той запрати блестящото острие. Свистящата стомана прониза въздуха като мълния и се заби в главата на варварина, брадвата изпадна от ръцете му, а тялото му се стовари с мъртва тежест върху изтощеното момче. То се опита да го избута, вперило поглед в сала, където баща му окуражително вдигна ръка за поздрав. В този момент втория залп на парните тарани помете сала и всички на него, гейзер от вода, парчета дъски и тела се смесиха в ужасяваща експлозия.
Миговете отлитаха немощно, а момчето лежеше затиснато от огромния варварин. Стискаше ножа в едната си ръка, а кончето в другата и по окървавеното детско лице се стичаха сълзи. Шум на стъпки, капки капеща кръв. Взрени сини очи и варварски шлем. Един от варварите го наблюдаваше в безпомощната борба с мъртвото тяло на нападателя. Зашеметен от желанието му за живот, воина спря и извика другарите си.
Останалите варвари се приближиха до момчето. С усилие то успя да се извади изпод тялото на мъртвеца и се изправи, потрепвайки, навело глава. Варварите спряха на няколко крачки от него. С удивление се загледаха как постепенно цвета от косата на детето се оттича, избледнява пред очите им, и за секунди стана чисто бял. Синът на губернатора вдигна тежък поглед, и силата в него сякаш постави непреодолима стена пред жестоките воини. Водачът им понечи да мръдне крачка напред, за да замахне и отсече тази непокорна глава, да се отърве от този пронизващ нечовешки взор. Краката му сякаш бяха вкопани в пясъка. Тогава запрати от броени метри брадвата си. Детето не помръдна. Брадвата профуча на косъм от главата му и се запремята в храстите зад него. Воините респектирано ахнаха. А момчето направи крачка, после втора, трета, и застана плътно срещу вожда на варварския отряд. Стигаше едва до гърдите му. С бавно, почти нежно движение опря бащиния нож в корема на огромния войн. Онзи се паникьоса, виждаше смъртта си, но стоеше вцепенен в плен на тези, тези, ТЕЗИ очи! Острието плавно проникна тялото му. Болката сякаш взриви мозъка на варварина, и ставаше все по огромна, всепоглъщаща, докато света не угасна за него в благословена тъмнина.

Трупът на варварския водач се свлече, разкривайки пред момчето невероятна гледка. Всички безмилостни воини бяха коленичили и свели глави пред него, и мълвяха неразбираеми повтарящи се слова на техния си език. В този момента последните искрици воля, които крепяха изнуреното тяло на детето, угаснаха, и то припадна. Почтително и много внимателно варварите го увиха в топли кожи и го понесоха като на импровизиран трон към селището си …

***

Десет години по-късно вестоносецът, който беше донесъл на губернатора предложението за примирие, се беше издигнал до капитан на разузнавателен отряд. Беше изпратен лично от краля на архипелага да разбере защо от няколко дни се е изгубила връзката с един от островите. Капитанът оглеждаше през бинокъла неприветливия гранит на бреговата ивица. Не видя нищо. Подаде знак и корабите с катапулти заеха позиция на задната линия, а огнехвъргачите продължиха предпазливо напред. Заобиколиха острова в широка дъга и се насочиха към вливащата се в морето малка рекичка. По брега все още не се виждаха никакви следи от човешко присъствие. Капитанът се зачуди – пред деня обикновени винаги имаше рибарски лодки и други малки съдове, които влизаха и излизаха постоянно от устието на реката. Имаше нещо свързано, в миналото, точно с този остров и с реката, но той все не можеше да се сети какво точно.

Огнехвъргачите заеха позиции около и в реката. Заобиколена от катапултите, галерата бавно се приближи до брега и акостира на пясъка. Командирът нагласи капитанската си шапка, приглади униформата си, махна с ръка и лично обучените от него стражи спуснаха мостика. Дори и професионалисти като тях се чувстваха нервни, пристъпяха полека с извадени оръжия и се оглеждаха напрегнато. Напеченият от слънцето въздух тегнеше неподвижно. Лишен от разхлаждащия бриз на движещ се кораб, капитана започна да се поти в неудобната си официална униформа. Лениво бръмчене на мухи привлече вниманието му към близките храсти. Кимна с глава към хората си и се насочи натам. Внезапно се закова на място – осъзна, че тези мухи се навъртат само около трупове. Пое си дълбоко дъх и едва сега усети едва доловимата, предизвикваща гадене миризма на разложена плът. Отвори уста, за да изкрещи заповед …

И в този миг върху тях се отприщи адът. Сякаш самите скали изплюха стотици копия с горящи върхове, които като облак разгневени стършели покриха корабите. Някои от тях подпалиха мунициите им и оглушаващи взривове разпръснаха отломки и тела във всички посоки. Едновременно с това няколко варвари изскочиха от прикритието си в храстите, с огромни скокове стигнаха до слезлите на брега и със светкавични движения ги убиха. Движенията им бяха толкова бързи, че очите му не можеха да ги проследят. Хората му дори не успяваха да извикат. Капитанът едва успя да извади сабята си, тримата оцелели от елитните му воини образуваха жив щит около него. С неверие гледаше как огромна брадва, запратена с невероятна сила, разсече на две воина от дясно, преминавайки през укрепения щит, тежката бронята и костите все едно са хартия. Копие профуча със страшна скорост и прикова стража отляво като пеперуда към близкото дърво. Последния останал му войн пред него сякаш се вкамени. Над рамото му капитанът видя един белокос варварин да се приближава бавно с изваден нож. Човека пред него потрепери, но не помръдна да се защити. А водача на варварите вече беше до тях, протегна ръка, допря ножа до бронята на стража и постепенно натисна. Закалената стомана на бронята не издържа, започна да се разцепва със стържене от страшния натиск на неунищожимото острие. Ножа продължи пътя си, разкъса вътрешностите на човека, излезе откъм гърба му и разцепи и задната страна на бронята. Капитанът гледаше невярващо появилия се връх от гърба на своя воин. С едно рязко движение варваринът отхвърли трупа в страни и впи поглед в униформата. Ужасеният капитан вдигна очи и остана като поразен. Сякаш висша сила го вкамени, парализира всякаква негова мисъл за движение. Огромната мощ на очите срещу него разпердушини волята му на парченца, и го остави безпомощно прикован срещу този неописуем, нечовешки взор. Гледаше като насън как ножа се приближава до него. Върху дръжката разпозна родовия герб на отдавна заличеното селище на упорития губернатор. И някои от чертите на лицето му, но в по-млад и невероятно жесток вариант във варварина пред себе си. Същото момче, за което беше чувал легенди, издържало на страшни изтезания и обучено като елитен боец, а после избягало от войската за да се бори за бащините си земи. А ножът вече опираше в униформата, опръсканата с кръвта на неговите стражи. Неистово се мъчеше да помръдне, да извика, но гласът му го нямаше, а крясъкът закънтя вътре в главата му като огромна камбана. Белокосият варварин просто избърса старателно острието в униформата, отново го огледа, и пренебрежително му извърна гръб.

Сякаш огромна тежест падна от плещите на капитана. Той се свлече на подсмърчаща купчина, забравил сабята, но осъзнаващ ясно, че се е изпуснал. А варваринът му заговори на перфектен островен официален език, с безразличие. „Пак ще си вестоносец. Ще получиш лодка с гребла и платно. Ще стигнеш до двореца на централния остров. Ще кажеш на господаря си, краля, че мога да пощадя вашия народ. Ако поискам. А за да поискам трябва той заедно със всички благородници, войници, жреци, и техните семейства да ми се предадат като роби. Или да получат бърза и милостива смърт – по избор. Имате шест дни. Ако до тогава вашите водачи не са се предали със семействата си – ще избия всички. Целия ви народ. Без изключения. ВСИЧКИ!“

Белокосият кимва с глава и един от шестте варвари, участващи в нападението, се приближава. Без да продума, варварския водач с едно движение отсече ръката на своя войн, същата която държи брадвата. Ранения само леко се смръщи, после лицето му придоби отново обичайното си безразличие. С другата ръка откъсна парче плат от дрехата си и помощта на зъбите си бързо пристегна пръскащото кръв чуканче. Изтръска отсечената ръка от дръжката, хваща брадвата с другата и се връща при останалите.

Кимна за последен път: „Помислете си …“

***

Три дни по-късно изтощеният, обезводнен, залитащ пратеник е приет на спешна аудиенция при краля. Величественият монарх се опита да проумее как седем опърпани варварина са успели да победят за секунди стотиците воини от елитния разузнавателен отряд, подкрепен с цялата огнева мощ на корабите. Изслуша с нарастващо неверие описанието на съсипания мъж. Някъде из архипелага все още има няколко изолирани варварски селища, но те не представляват опасност за мощта на разпрострялата се островна империя. След побеждаването на последните упорити врагове няма кой да оспори абсолютната му власт. Сети се смътно за губернатора, който му беше избягал в една далечна коледна нощ, преди много години, но помнеше, че на следващия ден ги бяха настигнали и потопили жалките им салове, а бреговите варвари бяха избили всички останали. Поколеба се, и се замисли – ами ако не са избили всички? Тръсна глава, отпрати пелтечещия и досаден бивш капитан, отказвайки да повярва на фантасмагориите му. Решен да се занимае за разнообразие лично с проблема, нареди общ военен сбор след три дни.

***

Няколко месеца по-късно империята рухна в яркочервени руини. Варварските орди, с безмерна жестокост, хладнокръвна методичност, невероятно успешна тактика и неудържим устрем покосяват и давят в кръв остров след остров. Жертвите на кланетата достигаха стотици хиляди. Нищо не може да спре страховитите воини, за първи път в историята на човечеството слуховете за зверствата им не са преувеличени. Малцината оцелели се събираха в последната твърдина, зад огромната укрепена стена, пред двореца на централния остров.

Зима е, навечерието на Коледа. В двореца никой не мисли за празник, няма вода, храна, оръжие, облекло. Под натиска на огромното множество от народа преждевременно съсухрения крал, без никаква следа от някогашното си достойнство, реши да проси милост. Срещат се с варварския вожд пред портите на крепостта. Всички оцелели надничат иззад крепостните стени. Монархът се унижава, моли, обещава, наистина е убедителен, но сякаш нищо не може да пробие безразличието на воина срещу него. В един момент чува как страховития варварин мълви: „По Коледа стават чудеса, нали …“ Обнадежден, кралят вдигна поглед, за да види изсвистяването на острието на ножа, което се впи във врата му и кръвта шурна по някога скъпата дреха. Това е знака, след който ордите разбиват портата и нахлуват. Светкавичното клане по нищо не се различава от досегашните, само дето всички глави се отсичат и се събират. В навечерието на Коледа са довършени и изклани в скривалищата им и последните жени, старци, деца и ранени, а отсечените глави се струпват на огромна клада, по-висока от двореца.

Точно в полунощ Белокосия пристъпва към кладата със запалена факла, и я възпламенява. Дяволска кървава елха. Всички останали варвари стояха на разстояние питайки се какво става с вожда им. А младежът, вперил поглед в бумтенето на извисяващите се пламъци, изкрещява на родния си език:

„ТАТЕЕЕЕЕЕЕ, ЧЕСТИТА КОЛЕДААААА !!!“

Викът сякаш обхваща целият остров, разтърсва самите устои на земята и небето, което му отговаря с величествен гръм и заслепяващи светкавици.

КРАЙ

Автор:
Марио Асенов
Съавтор, редактор и коректор:
Добромира

НЕ всички права запазени!
Лиценз – Криейтив комънс: Признание, Некомерсиално, Споделяне на споделеното

Забележка: Първоначално идеята тръгна от един конкурс за коледен разказ на форума на българския Икариам. Но като членове на екипа не можехме да участваме в класацията. Което не ни попречи да завършим произведението си :). А то заслужава малко повече внимание, не само от полу-затворена общност на потребителите в браузърната игра. Благодарим, че стигнахте до края на този разказ!

3 мнения по „Кървава Коледа

  1. ДА ! Хареса ми. Това е то истината за живота.

  2. Хубаво е да :) но има лека неточност. Посевите са стъпкани през зимата? По-скоро да е нещо от типа на хамбарите са изгорени или нещо такова.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *