Носталгичен гейминг: DOOM I & II

Doom II - Hell on Earth - Cover
(copyright notice: авторските права върху изображението са на id Software)

Doom I & II са според мен най-добрите компютърни (PC) „пуцалки“, FPS (single player) за всички времена, нищо, че дърти – от преди 15 години! Екшън от старата школа в първо лице – да се избият всичките гадини, преди да те претрепят (много), или се изпозастрелят приятелите/беглите познати/непознатите, доказвайки кой е по-добрият зад клавиатурата и монитора :). Дуум е революционен за времето си, разпространява се за отрицателно време, променя лицето на гейминга завинаги и полага стандарти, които се спазват и до днес! (Тези клишета най-вероятно съм ги прочел някъде, но описват много добре отношението ми към играта).

Въпреки скапаната (спрямо съвременните визуални глезотии) графика; въпреки това, че *официално* е само за ДОС (има DOSBox, а между другото в края на 1997 година сорс кода е пуснат под GPL, и има страшно много работещи и подобрени портове); въпреки, че не е наистина триизмерна, а само груба двуизмерна имитация; въпреки, че има малкото поддържани на звукови карти и други ограничения … Никоя друга игра не можа да ми предложи такъв геймплей. По отношение на мултиплеър – може би на второ място. Прекрасна, и непреходна! А повярвайте, играл съм МНОГО игри, горе-долу откакто ми е бил първият досег с компютър – преди около 25 години … и продължавам да играя, макар и с не чак такъв ентусиазъм :).

Неизброими са часовете, които съм прекарал в избиване на чудовища или на други играчи – и сам, и с приятели; и детмачовете, които сме изиграли … Десетки хиляди фрагове! Няма друга такава игра, с която да са свързани толкова спомени. Първият път, когато играх в мрежа с 4 човека, трябваше да се замъкна с влак почти на другия край на България – само и единствено заради това го направих! Беден студент в София, първа или втора година, и няма зала с компютри в мрежа, където да може да се играе дори първия Doom. Или поне аз не бях намерил (а не е като да не съм търсил). От време на време сбирахме два лични компютъра в някоя стая из студентски град, и цъкахме multiplayer по серийния порт. Но ставаше много рядко – компютрите тогава бяха лукс; а изискванията към хардуера на Doom II ни се струваха прекалено високи.

Та, събрал колкото мога финансови ресурси от знайни и незнайни източници, хващам влака и се изтърсвам в Русе при моя най-добър приятел в общежитията. За три дни съм спал не повече от 10 часа, похарчвайки ВСИЧКИ налични пари, основно в тамошната компютърна зала; ял съм не повече от два пъти; изпушвайки 10 кутии цигари. Лека вметка за носталгията по едновремешните зали тип мазе/гараж – няма друга такава уникална атмосфера! Аз не мога да го опиша, който не го е изживял – няма как да разбере такова усещане …

Спомням си, че компютрите бяха i386SX, и имаше само един i386DX2, който беше със звукова карта! И който беше постоянно зает, въпреки, че за ползването му се плащаше повече. Помня, че като играем няколко човека, за да върви що-годе плавно се налагаше да намаляваме екрана в играта минимално, което на тогавашните монитори го правеше с размер съвсем малко по-голям от кибритена кутия.

След първата „сесия“ от не знам колко (много!) часа, затваряме залата и по нощите се тътрим пеша до общежитията, обсъждайки вдъхновено и нахъсано (поне аз, де) досегашното представяне. В главата ми са все още коридорите, стрелбата с оръжията, начина, по който се подхожда към враговете, „стрейфането“ (strafe) при взимането на завоите – страничното изнасяне при ъглите … Нали, когато не се знае каква опасност има зад/отстрани на ръба на стената/помещението/коридора, е разумно да се подходи предпазливо. Не се ходи/тича първо напред, и едва след това да се завива! През което време „героя“ изяжда няколко куршума/огнени кълбета/ракети от дебнещите противници. Бързо бях схванал и неуморно прилагах и усъвършенствах трика, превърнал се в стандартно движение – първо се обръщам с лице към стената, и движейки се странично се изправям с лице към опасността, подготвен за изненадите. Подобна тактика се прилага и при стрелба с BFG, което поразява всички цели при разбиването си, но само в прекия визуален обхват в точния момент, грубо казано. Отработено движение, преценявам разстоянието и вероятния враг, и като имам в предвид относително дългото време за „зареждане“ на оръжието, предварително натискам бутона за изстрелване на концентрираната зелена плазма така, че да се разбие в стената, като в същото време съм прецизирал страничното си движение по такъв начин, че в точната частица от секундата да съм надникнал зад ъгъла с лице към гадините/опонентите.
Що ли описвам всичко това толкова подробно? Докато се прибираме, установявам, че след първия завой приятелите започват да ме гледат странно – като смахнат, а след втория вече ми се хилят неистово! И чак тогава се усещам какво правя – вместо да ходя като нормален човек по улиците и завоите около сградите, аз първо се обръщам с лице към стената, и след това мърдам една-две крачки странично и продължавам в избраната посока … Все едно още съм в играта, егати проекцията! :)

Още много мога да пиша за култовия Дуум, да говоря часове наред, но поради липса на време ще се огранича. Жестокостта и кървищата в играта никога не са ме притеснявали, просто не съм ги вземал сериозно. Все пак е понякога е приятно overkill усещането – не просто да застреляш мърцугата (добре де, имп-а), или да го насечеш с резачката, или да изтанцува танца с картечницата – ами буквално да го размажеш на кърваво петно с берсеркера или с гранатомета.

Три любими мелодии от саундтрака към играта. ReadMe мисля да му направя кавър версия с две-три китари, без ударните :).

Торенти със стария, „оригинален“ дуум се намират лесно с google.

И за финал: триизмерни карти на нивата от Doom II.

5 мнения по „Носталгичен гейминг: DOOM I & II

  1. Съгласен съм, никоя друга игра не ми е харесвала толкова оттогава.

  2. Diablo 1! :-) А? А тази игра от старите???

    А ‘Betrayal At Krondor’? :-)

    А ‘Max Payne’ (е, той е от новите, но…) :)

  3. Мишел, от другите жанрове игри бих добавил и Dune II – като първата стратегия в реално време, Warkraft I & II – пак култови стратегии, страшен мултиплеър, и Starcraft – Broodwar, най-добрата до момента …
    От походовите – цивилизация сериите на Сид Мейър, както и Хироус :).
    И т.н. … стари, златни, носталгични, и несравнити като геймплей със съвременните прекрасни визуално, но тъпи и скучни бози.
    Имам уникална шантава случка на първото диабло, между другото – но си заслужава отделен пост.

  4. А, напиши за Diablo тогава някой път, ще е интересно! (Играта си е култова по своему) :)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *